Дэвид Балдаччи - Мишената

— Защото не искам да постъпиш с нея по начина, по който постъпи с мен!

— Е, скоро ще разберем дали е така. Много скоро. — След тези думи й обясни къде точно ще се осъществи срещата и затвори.

Рийл погледна листа с указанията. След това извърна глава към Роби, който отново беше изслушал целия разговор.

— Това усложнява ситуацията — подхвърли тя и потупа с пръст листа.

— Но не е изненадващо — отбеляза Роби. — Едва ли си очаквала всичко да бъде просто и ясно.

— Явно има за цел да направи нещата невъзможни.

— Но те не са такива — поклати глава Роби.

Рийл отново погледна записките си и внезапно се усмихна.

— Не са, разбира се — кимна тя. — Помниш ли Джалалабад?

— Как мога да го забравя? Решила си да използваме същия начин, така ли?

— Да — каза Рийл, без да вдига глава от записките. — Тук виждам поне три възможности.

— Аз също. Но ще се наложи да тръгна по-рано.

— Разузнаването е важно — замислено промълви тя. — Със сигурност ще ти трябва прикритие, защото му вярвам, че държи целия район под контрол.

— С един куршум два заека, Джесика.

— Много добре те разбирам — възбудено отвърна тя.

— Приберат ли те веднъж, край на всякакви комуникации — предупреди той.

— Изпуснеш ли ме, значи сме загубени.

— Не планирам да те губя — отвърна Роби и почука по дървения плот на масата. — А Лора?

— Това е моя грижа.

— Наистина ли?

— Наистина.

Два дни по-късно Рийл се качи на самолета за Атланта в компанията на млада жена. Приземиха се след около час и четирийсет минути и след известно време вече бяха на борда на малък турбовитлов самолет, който ги пренесе до Таскалуса — дома на Алабамския университет. От там се прехвърлиха на автобус, който след около осемдесет километра в югозападна посока ги остави в малко населено място с една-единствена улица и няколко магазина. На паркинга на супермаркета ги чакаше ръждясал плимут фюри с ключове на седалката и карта в жабката.

Следвайки указанията на картата, те пътуваха още около час до кръстовище, където ги чакаше черен ван с работещ двигател.

Двете жени слязоха от плимута, преметнали на гръб малките си раници. В същия миг задната врата на вана се отвори и от него изскочиха петима мъже, които насочиха пистолети към тях.

Заповядаха им да се качат в товарния отсек, в който нямаше седалки. Раниците им бяха подложени на обстойна проверка, а след това захвърлени. После им заповядаха да свалят дрехите си.

В подплатата на блузата на младата жена откриха тънка жичка със заострени краища. Един от мъжете я изтръгна, вдигна я пред очите й, а след това я изхвърли от колата.

Дрехите им имаха същата съдба. Вместо тях им заповядаха да облекат оранжеви гащеризони и да обуят маратонки. После изтръгнаха ластика от косата на Рийл, подложиха го на кратко изследване, а след това й го подхвърлиха обратно.

Един от мъжете измъкна палка детектор. Уредът записука, когато се доближи до часовника на Рийл. Бандитът се ухили, смъкна го от китката й и го размаза на пода с тежката си обувка.

— Не се получи — обяви той.

Неуспяла да скрие недоволството си, Рийл рязко вдигна косата си нагоре и я превърза с ластика, а след това стрелна с поглед другата жена.

— Мислехте си, че сме някакви загубеняци, а? — подхвърли най-едрият от похитителите и заплашително изръмжа: — Почакайте, още нищо не сте видели!

Сложиха им пластмасови белезници и ги принудиха да легнат на пода. Миг преди да се затръшнат вратите и ванът да потегли, Рийл успя да зърне фаровете на две приближаващи се коли. Май сме цял кортеж, помисли си тя.

Настилката беше доста неравна и двете жени започнаха да се плъзгат насам-натам по пода, когато ванът увеличи скоростта. Насядалите от двете им страни мъже се възползваха от това, за да ги ритат и блъскат.

— Там ви е мястото, кучки! — изкрещя един от тях под бурния смях на останалите. — В прахта!

Според изчисленията на Рийл пътуваха около час, преди колата да позабави ход. През това време направиха много завои, поемаха дори в обратна посока. Шофьорът вероятно предприемаше тези маневри за заблуда на евентуалните преследвачи.

В близост до тях се разнесе боботенето на мощни мотоциклети, засвириха клаксони. Сякаш банда рокери приветстваше своите нацистки приятели. Някакъв камион с рев профуча покрай вана.

Десетина минути по-късно съвсем намалиха ход, преодоляха серия дупки по настилката и най-после спряха. Вратите се отвориха. Пленените жени бяха изправени на крака и избутани навън.