Джеймс Паттерсон: Втори меден месец

Не бях уволнен. Дори не бях отстранен отново. Франк Уолш продължаваше да настоява за срещите ми с доктор Адам Клайн, но след като чичо доктор чу за малката екскурзия, която бях направил след няколко дни възстановяване у дома в Ривърсайд, реши, че работата му с мен е приключила.

— Това показва истински кураж — обяви той при посещението, което се оказа последно. — Постъпил си както е редно. Според мен си добре.

Не бях съвсем сигурен дали действително беше кураж, но още преди да позвъня на вратата на Стивън Макмилън, бях убеден, че това е правилното решение.

Беше един от проблемите ми, който нямаше да се реши сам.

Седях в дневната на Макмилън и слушах прочувственото му разкаяние, задето бе причинил смъртта на Сюзан. У мен не остана и капка съмнение, че думите му са искрени, както и сълзите, които се стичаха по бузите му.

— Знам, че това не е утеха, но не съм пийвал и капка алкохол след катастрофата — сподели той.

— Прав си — отговорих аз. — Не е утеха за мен или за децата ми. Все пак съм сигурен, че за твоето семейство това означава много.

Макмилън хвърли поглед към снимка на сина си и дъщеря си, тийнейджъри, подпряна на масичката до креслото му. Кимна.

Двамата поговорихме още не повече от минута, през която той беше или прекалено умен, или прекалено уплашен да помоли за прошката ми. Тъй или иначе, никога нямаше да я получи.

Това, което можех да му предложа и го направих, беше следното: да приема случилото се.

Казах му: разбирам и оценявам факта, че той осъзнава напълно грешката, която е допуснал, и какво е причинил на момчетата ми и на мен. Беше пределно ясен и аз му повярвах.

— Благодаря — промълви тихо.

След това и двамата станахме и аз направих нещо, което никога не съм си представял, че ще ми е по силите. Не и след милион години. Или дори повече. Ръкувах се с него.

— Кое ви накара да промените намеренията си? — попита Харолд Корниш, след като си тръгнахме от къщата. Адвокатът на Макмилън ме беше изчакал в преддверието, както се бяхме уговорили. — Защо в крайна сметка се срещнахте с клиента ми?

Можех да разкажа на Корниш на дълго и широко през какво бях преминал след последното му посещение във вътрешния ми двор. Марта Коул. Нед Синклер. Също и за едничкото общо между нас тримата: обсебващо желание.

Но му отговорих друго.

— Отмъщението не води до нищо добро — казах.

— Добре, ще те питам за последен път — обърна се към мен усмихната Сара откъм носа. — Как така се озовахме на тази яхта?

— Точно както ти казах. Запознах се при каране на джет с един и той ми дължеше услуга.

Сара скръсти ръце в очакване. Не се наложи да чака дълго. Не може да се опъваш дълго пред хубаво момиче в черен бански от две части.

Разказах на Сара за пътуването си до Търкс и Кайкос в началото на тази луда гонитба. Що се отнася до човека със „Спидо“, Пиер Симон, изразът „луда гонитба“ беше точно на място.

Вероятно с малко насърчение от полицейски комисар Джоузеф Елдридж Пиер беше успял да прояви забележителна добрина.

— Спечелих я на покер — каза ми той по телефона с френския си акцент, без да уточнява местонахождението си. — Онзи имаше флош, а аз фул, който се материализира в яхта.

Не знаех дали Пиер не се шегува. Не ме беше грижа. За една прекрасна седмица имах на разположение дванайсетметрова яхта „Каталина“ и шанса да събудя ветроходните умения, които бях натрупал като тийнейджър в продължение на три лета в лагер на Асоциацията на християнската младеж.

Освен това бях в компанията на невероятен помощник-капитан. Дори белезите от куршумите й изглеждаха ужасно секси, поне за мен.

— Ще си взема бира — каза Сара и се насочи надолу към трюма. — Ти искаш ли?

— Разбира се — отговорих аз от руля.

В Ривърсайд всички се бяха прибрали у дома преди две седмици. Макс и Джон Джуниър разправяха с ентусиазъм за прекарването си в лагера „Уайлдърлок“, а Джуди и Маршал разправяха с ентусиазъм за средиземноморския си круиз. Въпреки страхотните си разкази обаче не можеха да се наситят на моята история, в която участваха двама серийни убийци.

— „Двойно превъртане!“ — обяви триумфално Макс изпод бейзболната си шапка на „Янките“. За проблема, че бях крайната цел на Нед Синклер, той имаше просто решение. — Трябваше само да си смениш името, татко!

Това хубавичко ни разсмя, докато седяхме около масата за вечеря. Даде ми и усещането, че ако цената на истинското щастие е в семейството, аз наистина съм много богат човек.