Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Погледнах часовника си. Течеше двайсет и третият час.

Бяхме паркирали по диагонал спрямо къщата на Джон О’Хара на Стилуотър Лейн. Тук определено се радваха на спокойствие. Не само че нямаше и помен от Нед Синклер, но не се мяркаше и никой друг.

Ако не брояхме агентите на недвижими имоти. Табелите им бяха навсякъде. Половината от къщите на улицата, всички в провинциален стил, облицовани със сиви, бели или кафяви дъски, се продаваха. Можеше да се каже, че проблемите с ипотеките бяха засегнали Стилуотър Лейн в доста голяма степен.

Откровено казано, гледката беше доста потискаща, въпреки че решаваше нашия проблем. Благодарение на брокер, познат на началник Мелвин, имахме на разположение свободна къща в края на улицата за посещения в тоалетната и да се измием.

И все пак спяхме в джипа. Беше логично. Ако Нед Синклер смяташе да се появи, трябваше да сме близо. Съвсем близо.

— Опитай се да не хъркаш — предупреди ме Сара, седнала зад волана.

Подиграваше ми се, че четиричасовите смени, през които се редувахме да спим през нощта, не ми бяха достатъчни. Нищо не можех да направя. Бях като пребит.

Излегнах се отзад. Полицаят от Бърдуд, който беше на смяна вътре от 20:00 до 2:00 часа през нощта, се очакваше след половин час. Щеше да ни донесе и вечеря. Лека дрямка преди това напълно съответстваше на лекарските препоръки.

За беда, в мига, в който затворих очи, Сара промърмори:

— Подранил е.

Изправих се в седнало положение, погледнах през страничния прозорец и видях патрулна кола да отбива по алеята на О’Хара.

От нея слезе полицай Ломан. Спомнях си името му, тъй като предната вечер ни беше донесъл китайска храна и моята порция беше свинско „ло мейн“.

Лично напомняне: никога да не поръчвам свинско „ло мейн“ в Бърдуд, Небраска.

— Да му се не види, къде ни е пицата? — възкликнах, щом видях, че е с празни ръце.

Не само беше подранил, но беше забравил и голямата ни пеперони с гъби. Не беше ли редно да се засрами?

Очевидно не възнамеряваше и да се извини. Двамата със Сара очаквахме да се приближи и да даде някакво обяснение. Трябваше поне да уточни честотата, на която щяхме да се чуваме по радиостанцията през време на смяната му.

Той обаче тръгна право към къщата на О’Хара. Сара веднага слезе от джипа.

— Ще проверя какво става — каза тя.

Наблюдавах я как пресече улицата и извика Ломан по име. Той се обърна с изненадан вид, сякаш Сара го беше стреснала.

В това обаче нямаше логика: той знаеше къде сме.

Нещо не беше наред.

Случи се толкова бързо и същевременно се чувствах някак странно, сякаш наблюдавах на забавен каданс. Вероятно защото не можех да направя нищо, че да я спася.

На половината път от джипа до полицай Ломан Сара направи отчаян опит да извади оръжието си. Отчаян, защото, колкото и да беше необяснимо, Ломан вече беше извадил своето.

Той стреля веднъж в рамото й, на мига последва експлозия от кръв и тя политна назад. Вторият му изстрел уцели другата й ръка, Сара се извъртя и падна по лице на земята.

Можех да се измъкна през задната врата на джипа. Нямаше да съм й от голяма полза, ако и аз пострадам. Адреналинът, гневът и яростта, която ме обзе, като я видях паднала на една страна обаче, ме подтикнаха да изхвърча право към него с пълна скорост.

Той стреля в мига, в който вдигнах оръжието си, а куршумът мина толкова близо до ухото ми, че усетих свистенето.

Сега е мой ред, нещастнико.

И той го знаеше. Натиснах спусъка, а той вече беше побягнал да се скрие зад бронята на крадената си патрулна кола. Щом откри ответен огън, изпразних пълнителя с такава скорост, че той изпусна оръжието си в опит да се прикрие.

— Ето — простена Сара, когато коленичих пред нея. Едва вдигна ръка да ми подаде пистолета си. — Хвани го.

Но аз дори не го виждах. А и нямаше начин да я оставя.

Прикрих я, доколкото можех, и зачаках следващия му ход.

Той беше предприет от друг.

Предната врата на къщата се отвори със замах. Беше полицаят, който пазеше О’Хара вътре. Той беше вдигнал оръжие, силно смутен.

Защо от ФБР стрелят по колегата ми полицай?

Само че това не беше някой от колегите му полицаи. Макар и да беше с униформа, да беше нахлупил шапката ниско над очите си, макар и укрит в сенките на залязващото слънце, макар и да бях виждал само стара негова снимка — аз знаех.

— Това е той! — изкрещях. — Това е Синклер!

Не можех да виня полицая, че застина за част от секундата, докато осмисли ситуацията, включително и мрачната прогноза за съдбата на истинския полицай Ломан. Обикновено не можеш да откраднеш полицейска униформа с оръжие и кола само с думите „много те моля“.