Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Дори полицаят да имаше някакви съмнения накъде трябва да насочи оръжието си, Синклер ги разсея веднага. Скочи прав пред патрулната кола като играчка клоун в кутия и бързо стреля два пъти към полицая, преди отново да се изгуби от поглед. Вторият изстрел отцепи парче от касата на предната врата, като едва не уцели полицая в гърдите, докато той влизаше обратно в къщата. Със сигурност викаше подкрепление по радиостанцията.

Със сигурност Синклер също беше наясно с това.

Следващият звук, който чух, беше отварянето на врата от другата страна на патрулната кола, от страната на шофьора. Не можех да го видя и той точно това целеше. Настаняваше се зад волана и включваше двигателя. Натисна газта докрай, като се прикриваше зад таблото, и пое с бясна скорост назад по алеята.

Първият ми изстрел уцели страничното стъкло и то се разби на парчета. След това се прицелих към гумите, като улучих двете, които бяха по-близо до мен.

Той обаче продължаваше да се движи, превключи на предна скорост, а гумите му изсвириха в настилката при натискането на газта.

— Върви! — чух зад гърба си.

Беше Сара, събрала последните си сили, за да се увери, че няма да направя това, което възнамерявах. И все пак го направих. Оставих Синклер да се отдалечи с колата, без да го последвам, а останах да помогна на нея.

Извадих сгънатата си носна кърпа и внимателно я притиснах към рамото й, за да спра кръвта.

— Ето, вземи — каза някой зад мен. Полицаят от къщата ми подаваше колан. — Линейката пристига.

Пристегнах колана над втората рана, при бицепса. Вече беше загубила доста кръв.

— Ще се оправиш — уверих я. — Всичко ще бъде наред.

Тя хвърли поглед към гранд черокито и едва успя да промълви:

— Трябваше да тръгнеш след него.

— Моля, и да пропусна възможността да си поиграя на чичо доктор с теб?

Видях, че иска да се засмее, но нямаше сили.

— Глупчо — прошепна.

Надигнах главата й и я прегърнах. Дишането й отслабваше и ставаше по-затруднено. Къде е тази линейка, по дяволите?

— Дръж се, чуваш ли? Трябва да се държиш заради мен — казах.

Тя кимна съвсем леко и се помъчи да задържи прекрасните си нефритенозелени очи отворени.

До момента, в който вече не можеше.

Сестрата закачаше пета банка кръв в системата на Сара в регионалния медицински център „Грейт Плейнс“, без да има ни най-малка представа, че само тя и розовата й униформа ме делят от словесно унищожение, което неминуемо щеше да ме сполети от страна на Дан Дризън. Тъкмо беше пристигнал от Каспър, съблякъл сакото си и навил ръкави. Не ми каза и дума, но ако убиването с поглед беше възможно, вече щях да пътувам към моргата.

Не можех да виня човека, задето беше толкова бесен. До този момент репутацията ми леко ме беше изпреварвала. Този път бях успял да спечеля преднина, която несъмнено ми гарантираше ново отстраняване, ако не и изхвърляне от Бюрото за вечни времена.

Сара, разбира се, беше голямо момиче и сама беше решила да ме придружи в Бърдуд, но сега лежеше в безсъзнание над тринайсет часа и беше загубила повече кръв, отколкото мнозинството от хората са виждали през целия си живот.

Така поне се изрази лекарят с толкова остър поглед, че стъкло можеше да реже.

— Свиждането приключва след петнайсет минути — обяви сестрата и излезе от стаята.

Все едно беше ударила гонга на ринга в „Медисън Скуеър Гардън“.

Господа, докоснете ръкавици и нека боят започне.

Дризън ме пообиколи за миг, сякаш чакаше да види дали ще му поднеса някое глупаво обяснение, или още по-лошо, ще започна да се оправдавам, че не съм направил нищо лошо. Така само щях да захапя въдицата му. Ясно ми беше, че не бива да го правя.

Накрая просто се втренчих безмълвно в него и той ми се развика:

— Къде ти беше умът, по дяволите?

— Аз…

— Млъквай! — нареди той. — Имаш ли представа до каква степен съсипа нещата?

— Знам…

— МЛЪКНИ! — кресна той. — НЕ ИСКАМ ДА СЛУШАМ!

Станах и пристъпих към него.

— ТОГАВА ПРЕСТАНИ ДА МИ ЗАДАВАШ ВЪПРОСИ, ПО ДЯВОЛИТЕ! — викнах в отговор аз.

Този ход не беше особено добър, но не можах да се сдържа. Освен това, какво е още един лош ход на фона на всички останали?

Дризън застана толкова близо до мен, че можех да преброя порите на лицето му. Мисълта да срещна юмрука му вече не носеше само смисъла на метафора. Видът му подсказваше, че като нищо е готов да ме фрасне.

Стана така, че бях спасен от гонга на същата жена, която го беше ударила и предния път.