Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

— Добре, добре — примири се тя.

Отново понечих да отворя вратата. Тя пак ме спря.

— Чакай! — каза. — Не можем да го направим.

— Той ми даде картата, Сара. Наистина няма проблем.

— Не, искам да кажа, че ние не можем да го направим.

— Да направим какво?

— Онова, което подозирам, че ще направим.

— И то е? — престорих се, че не схващам.

По-добре тя да го каже, отколкото аз. Определено…

— Да правим… секс — отговори тя.

— Кой е споменавал за секс?

— Ами аз го направих току-що. Ти си мъж, а ние си пийнахме.

— Хей, звучи сексистки!

— Прав си. Съжалявам.

Усмихнах се.

— Това означава ли, че ще правим секс?

Тя извъртя очи многозначително и силно ме стисна за здравото рамо. След това се наведе напред.

— Знаеш какво означава, нали?

— Комедийно шоу? Бива си го.

— Нарича се смъртоносно привличане — изрече тя. — Случва се, когато двама души се озоват в опасна ситуация и оцелеят.

— Не броиш ли текилата?

— Тя е само за смазване на колелата.

— Обичам да говориш мръсотийки.

Тя ме ощипа отново. Здравото ми рамо вече не беше толкова здраво.

— Просто казвам, че не бива да бъркаме съвместната си работа със съвместни интимни дейности — каза.

— Знаеш ли какво? Права си. Това наистина би усложнило нещата — заговорих, сякаш достигнал до просветление. — Наистина трябва да си вървим. Не е редно да влезем и да прекараме вероятно най-страхотното време в живота си.

Тя се втренчи в мен, а после избухна в смях.

— Добре: въпреки че това беше най-некадърният и безумен опит за психическо въздействие, който съм чувала, имам предложение.

— Пак ли ще трябва да се женим?

В мига, в който изрекох това, веднага прикрих рамото си. За щастие тя се смили над мен.

— Не. Ето какво ти предлагам — каза. — Трябва да ме целунеш.

— Трябва?

— Да. Ако ни хареса, влизаме вътре. Ако не, тръгваме си. И повече няма да го споменаваме.

— Леле. Голямо натягане за една целувка — отговорих. — Особено с мъж, който е загубил тренинг.

— Вече си търсиш оправдания?

— Не. Опитвам се да преговарям за по-добри условия.

Тя пристъпи към мен. Само сантиметри ме деляха от устните й. Тя си играеше с мен и това всъщност доста я забавляваше.

— Приемаш или не, О’Хара? — настоя тя. — Целуни ме, глупчо.

Помислих си, че звъненето в главата ми на следващата сутрин е поздрав от досаден махмурлук. Оказа се, че е от телефона на Сара, който тя беше оставила в леглото. Изглежда, Дан Дризън се обаждаше с пукването на зората.

Отворих едно око и надникнах над възглавницата, Сара се подпря на таблата на леглото, а чаршафът покриваше съвсем малка част от тялото й. Не беше нужно да допира показалец до устните си, но не можех да я виня, задето искаше да е сигурна, че няма да говоря или, не дай боже, да дишам тежко.

Май също така се изключваше като възможност да изпея гръмогласно и фалшиво „Дани бой“.

Сара слушаше напрегнато. Не можех да чуя какво казва Дризън, но до голяма степен ми се изясни, след като тя въздъхна тежко и изрече една-единствена дума.

— Къде? — попита.

Нед Синклер беше убил отново.

Каква дързост. А може просто да не беше гледал телевизия или да не бе чел вестници, след като името и снимката му бяха станали достояние на света. Вероятно възприемаше работата си като кон с капаци. Никакво външно разсейване. Пълна липса на информация или страх, че някой го преследва. Нищо, освен задачата, която си беше поставил: убийството ми.

Сара засипа Дризън с въпроси, като първият беше дали е имало бележка, някакво съобщение или каквото и да е при последната жертва Джон О’Хара. Също дали е имало свидетели. Имало ли е изобщо някакви следи?

И този път не беше необходимо да чувам Дризън, за да знам отговорите. Начинът, по който се мръщеше Сара, казваше достатъчно. Не бяха открити бележка или послание, нямаше свидетели или следи. Можеше да се каже, че в конкретното разследване нямаше улики.

Това направи още по-трудна за Сара следващата част от разговора.

— Трябва да ми позволите да ида там — взе да умолява Дризън тя.

Нямаше значение къде се намираше това „там“. Съвсем скоро щях да разбера в кой град е живеела последната жертва.

Проблемът беше, че независимо дали въпросният Джон О’Хара е бил от Спокейн, Скуки, Сейнт Луис или Сейнт Пол — Сара нямаше да отиде там. Знаех това, а дълбоко в себе си го знаеше и тя. Можеше да спори колкото си иска, но Дан Дризън нямаше да промени мнението си. Както и Нед Синклер нямаше да забрави как изглежда Сара.