Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Сара, която дори не беше опитала да седне, вдигна длани нагоре.

— Чакай, чакай! — каза тя. — Марта, какво има?

— Това е страната на младоженеца — процеди гневно Коул. — Трябва да седнете отляво, от страната на булката. Аз бях тази, която ви покани.

О! О, по дяволите, нещата не се развиваха добре.

Двамата със Сара мигом се плъзнахме вляво. Страната на булката. Предимството беше, че и двамата успяхме да извадим оръжията си, без Марта да ни види, и двамата го направихме инстинктивно.

Недостатъкът беше, че седяхме. Приличахме на седящи мишени. И все пак ми беше приятно да усещам оръжието в ръката си.

— Марта, ние направихме всичко, което поиска от нас до този момент — заговори Сара. — Влязохме, седнахме където ти пожела. Сега ще трябва да помоля теб да направиш нещо за нас. Пусни отец Рийз да си върви.

Марта се изсмя самодоволно.

— Десничарка или левичарка си, агент Брубейкър?

— Защо питаш? — поинтересува се Сара.

— Защото се чудя от коя страна на седалката ще намеря пистолета ти.

— Можеш да дойдеш и да провериш. Няма да намериш оръжие — излъга Сара. — Нито при агент О’Хара.

Слушах диалога им, но същевременно наблюдавах. Чак сега успях да огледам добре Марта Коул в бялата й сватбена рокля с квадратно деколте и паднали рамене.

Роклята със сигурност е била красива като нова. Сега беше мръсна, измачкана и пропита от пот. Всъщност Коул изглеждаше подгизнала от глава до пети. Дори косата й имаше вид, сякаш току-що е излязла изпод душа.

Свещеникът беше пълна противоположност. На него, разбира се, не му се беше наложило да тича двайсет пресечки, увит в тафта през горещия юнски следобед, но към главата му беше насочено оръжие, та човек би си помислил, че ще се изпоти. Обаче той изглеждаше съвсем хладнокръвен. В пълен покой.

Всъщност дори заподозрях, че може да знае нещо, което не е известно на мен. Аз, естествено, се чувствах така в присъствието на всички свещеници, но сега беше различно. По-земно.

Това като че ли при всички положения беше добре, тъй като Марта Коул не възнамеряваше да го освободи. Поне засега. Надявах се да не планира да освободи само душата му.

— Знаете ли какво ми каза Роби, когато ми направи предложение? — попита тя. — Обеща ми, че двамата ще бъдем заедно до края на живота си. Завинаги. Беше много убедителен.

— Марта, разбирам колко си разстроена — заговори Сара. — Но…

Коул я засече светкавично като нюйоркско такси.

— Той разби сърцето ми, унищожи го — каза тя. След това на лицето й се появи налудничава усмивка. — Точно затова пронизах с нож неговото.

Сара поклати глава и изрече категорично:

— Убийствата трябва да престанат, Марта.

Тя обаче не слушаше.

— Заслужавах това, което имаха онези двойки. Полагаше ми се — изпищя тя.

Буквално можех да прочета мислите на Сара. Запази спокойствие, продължавай да поддържаш разговора, споменавай името й колкото можеш по-често, за да запазиш доверието й.

— Убедена съм, че е така, Марта, но онези двойки не са заслужавали да умрат — каза Сара. — Не са направили нищо, с което да те наранят.

— Всички умираме, агент Брубейкър. Виждах го всеки ден по време на войната. Единствената променлива е времето.

— Но не ти си тази, която решава това, Марта. Не можеш да си играеш на Господ.

— И все пак го направих, а?

Имаше нещо особено в начина, по който се изрази. Как постави ударение на миналото време. Някакво усещане за завършеност.

Съзнанието ми забушува. Толкова много мисли, въпроси, неизвестни.

Два въпроса се откроиха особено отчетливо.

Къде е странната зелена бутилка, за която беше споменал младият свещеник отвън? И какво има в нея?

Вдигнах поглед към големия златен кръст, който блестеше над олтара. Изведнъж всичко ми се изясни. Това нямаше да е протяжна операция с вземане на заложници. Всъщност изобщо не беше операция с вземане на заложници.

Бързо насочих поглед обратно към Коул. Огледах я от глава до пети. Да, действително беше подгизнала, но не от пот, нали?

О, боже, божичко…

Сега вече успявах да го подуша, миризмата най-сетне се беше разнесла до нашия ред. Изопропанол. Разтворител.

— Довиждане — промълви тя.

Скочих от пейката в мига, в който Марта пусна оръжието и показа малката запалка в ръката си. Тя прокара палец по нея невероятно бързо.

— Не! — изкрещях. Не го прави! Не!

В този миг Марта Коул изрече последната си дума — тази, която така и не беше успяла да каже пред олтара.