Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

— Ами ако не разполагаме с десет минути? — попита Сара. — Аз мисля, че ги нямаме.

— Тя вече уби повече от дванайсет души, а сега е облечена в сватбена рокля и размахва пистолет — добавих.

С това сложих край на опитите на Харис да ме разубеди.

— Ти какво ще кажеш? — обърнах се към Сара. — Идваш ли?

Тя извади своя глок от кобура и го затъкна отзад в колана.

— Нека поне проверим останалите входове — примирено предложи Харис. — За всеки случай.

Две групи от по четирима души се разделиха от двете страни на църквата. След по-малко от минута имахме отговор и от двамата.

— Страничната врата е отключена — прошепна един от полицаите в радиостанцията на Харис.

— Вратата на мазето води към стълбище надолу — прошепна друг. — Също е отключена.

Харис отново ме погледна.

— Не размисли ли?

— Съжалявам.

Харис се обади и на двата екипа. Нямаше как да не забележа, че в шепота му, макар и тих, се долавяше гняв.

— Останете на позиции — нареди им той. — Влизате, щом чуете изстрели.

Обърна се и изръмжа към останалите полицаи да избутат тълпата от зяпачи по-назад. Забелязах, че в края на пресечката пристигна първият новинарски бус. До минути щяха да са много повече.

— Готов ли си? — попита Сара.

Кимнах.

— За протокола искам да отбележа, че и двамата сте побъркани — заяви Харис.

— Е, можеше да бъде и по-лошо — отвърнах.

— Как? — учуди се той.

— Би могла да поиска да влезем тримата.

Плеснах го по ръката и със Сара изкачихме останалите стъпала на църквата. Спряхме се пред вратата.

— Религиозна ли си? — попитах.

— Лютеранка съм — отговори тя. — А ти?

— Католик. Като момче дори бях помощник в църквата — казах. — Това трябва да се брои за добър знак, нали?

И двамата извадихме пистолетите си.

— Да идем да проверим — предложи тя.

Аз минах от едната страна, а Сара от другата. Бяхме се превърнали в доста добър екип за кратко време, но това изпитание изглеждаше невъзможно. Опрели гърбове във фасадата от избелели тухли на „Сейнт Алегзандър“, всеки от нас бавно дръпна по едно от крилата на двойната предна врата.

Първоначалният страх беше отминал. Марта Коул не беше открила стрелба при първото помръдване.

След като минаха няколко секунди, Сара се провикна към убийцата:

— Марта, там ли си?

Беше трудно да се чуе заради шумотевицата от улицата, но бях почти сигурен, че не последва отговор. Сара опита отново, този път по-силно.

— Марта, ние сме агент Брубейкър и агент О’Хара — каза тя. — Може ли да влезем?

Този път Коул отговори, а гласът й прокънтя към нас. Тя беше някъде в дъното на църквата.

— Дано да сте само двамата — предупреди.

— Така е, Марта — отвърна Сара. — Давам ти думата си.

Тя не поиска да влезем невъоръжени — не че щяхме да се подчиним на подобно условие. Или поне така си мислех.

— Какво правиш, по дяволите? — попитах Сара, която оставяше оръжието си.

— Тя ми вярва — отговори тя. — Трябва да отвърна на доверието й.

— Това не е момичето, което плачеше на рамото ти сутринта — възразих. — Онова беше актьорска игра.

— Ще видим. Имай ми малко доверие.

— Добре, но влизаме заедно — заявих.

— Не. Първо дамите.

Преди да успея да кажа нещо, Сара се показа иззад вратата с вдигнати ръце. Ако съществуваше тънка граница между това да си смел и глупав, Сара я беше заличила. Сега вече носеше и двете титли. Толкова бях ядосан, че ми идеше да я гръмна… ако Марта Коул не го направеше преди мен.

Не го направи.

Пристъпих и застанах до Сара на входа на църквата. Погледнах към края на пътеката и видях Коул, застанала пред олтара с протегната встрани ръка. Оръжието й беше насочено право към главата на отец Рийз.

Съвсем, съвсем бавно тръгнахме към тях.

— Стоп! — кресна Коул.

Двамата със Сара спряхме. Около двайсет реда пейки ни деляха от олтара. Определено можеше да се стреля от това разстояние, но не и точно.

— Марта, позволи ни да се приближим още малко, за да не се налага да си крещим — помоли Сара. — Трудно е да се говори при това ехо. Искам да чуя какво имаш да кажеш.

Коул се разсмя.

— Кой е казал, че ще говорим?

— Защо тогава сме тук? — попита Сара. — Какво искаш от нас?

— Има още малко време — каза тя. — Сега седнете.

Нямаше смисъл да настояваме. Пристъпих вдясно и понечих да се плъзна на пейката.

— НЕ! — изкрещя Коул. — НЕ! НЕ! НЕ!

Не бях съвсем сигурен в кое бях сгрешил, но каквото и да беше, не възнамерявах да продължавам. Застинах на мястото си, без да смея да помръдна и мускул.