Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Менчу се приведе напред по начин, който предизвика опасенията на Хулия, че съдържанието на чашата й може да се озове внезапно върху безупречната риза на Монтегрифо, но тя просто остави чашата си на масата. Кипеше от негодувание и въпреки старателно положения грим, гневът състаряваше лицето й. Когато се раздвижи на мястото си, полата й се плъзна още по-нагоре. Притеснена, Хулия съжаляваше от дън душа, че е дошла с нея.

— А какво ще направят „Клеймор’с“ — попита Менчу мрачно, — ако реша да отнеса картината при други аукционери?

Монтегрифо съзерцаваше дима, който се издигаше над цигарата му.

— Откровено казано — каза той, след като даде вид, че обмисля сериозно отговора си, — бих ви посъветвал да не усложнявате нещата. Такава постъпка би била противозаконна.

— Но аз също бих могла да ви съдя и да ви въвлека в публичен съдебен скандал, който ще се влачи с месеци, и докато делото не приключи, няма да можете да извадите картината на търг. Обмислили ли сте този вариант?

— Разбира се. Но вие ще понесете по-големи щети. — Монтегрифо се усмихна любезно. — „Клеймор’с“ разполагат с отлични юристи, както можете да предположите. Рискувате да загубите всичко, което имате. А това би било жалко.

Менчу стана и подръпна полата си надолу.

— Единственото нещо, което мога да ви кажа — гласът й потреперваше от гняв, — е, че такъв кучи син като вас не съм виждала никога.

Монтегрифо и Хулия също станаха — тя разстроена, а той напълно невъзмутим.

— Не мога да ви опиша колко съжалявам, че присъствахте на тази сцена — каза й той спокойно. — Наистина съжалявам.

— Аз също. — Хулия погледна към Менчу, която тъкмо мяташе чантата си на рамо така решително, сякаш нарамваше пушка. — Не може ли всички да проявим малко повече разум?

Менчу я изгледа яростно.

— Ти си проявявай разум, колкото искаш, след като се хващаш на номерата на този мошеник, но аз напускам това свърталище на крадци.

Гневното чаткане на токчетата й постепенно заглъхна. Хулия не помръдна от мястото си. Не знаеше да я последва ли или не.

— Жена с характер — отбеляза Монтегрифо.

Хулия се обърна към него, все още объркана.

— Тя просто възлагаше прекалено големи надежди на тази картина. Убедена съм, че разбирате какво означава това.

— О, естествено, че разбирам. — Той се усмихна примирително. — Но не мога да й позволя да ме изнудва.

— Но вие сте заговорничили зад гърба й с племенницата на дон Мануел и съпруга й. И това ако не е мръсна игра!

Усмивката на Монтегрифо стана по-широка, като че ли й казваше „такъв е животът“. Той хвърли поглед към вратата, през която бе излязла Менчу.

— Какво ще предприеме сега, как мислите?

Хулия поклати глава.

— Нищо. Знае, че е изгубила битката.

— Няма нищо неприемливо в амбицията, Хулия — каза след миг Монтегрифо. — Но там, където е замесена амбиция, единствения възможен грях е провалът. Победата автоматично предполага наличието на добродетел. — Усмихна се отново, но този път гледаше някъде в пространството. — Сеньора Рок се опита да се намеси в една игра, която не е лъжица за нейната уста… Така да се каже — той направи кръгче от цигарения дим и проследи полета му нагоре, — амбицията й се оказа по-голяма от нея самата.

Кафявите му очи бяха непроницаеми като камък и Хулия осъзна, че под задължителната за професията си учтивост, Монтегрифо бе опасен противник.

— Искрено се надявам, че тя няма да ни създава повече проблеми — продължи той, — защото това вече би било грях, който ще трябва да бъде изкупен. Разбирате ли ме? А сега, ако нямате нищо против, нека поговорим за нашата картина.

Белмонте беше сам у дома. Той прие Хулия и Муньос в салона, седнал в инвалидния си стол, близо до мястото, където някога бе висяла „Шахматната партия“. Самотно стърчащият пирон и празното място на стената създаваха потискаща атмосфера на запуснат и оплячкосан дом. Белмонте, който бе проследил погледите на посетителите си, се усмихна тъжно.

— Все още не ми се иска да закачам там нещо друго — поясни той. Повдигна едната си костелива ръка и махна примирено. — Трудно ми е да свикна…

— Разбирам ви — каза Хулия с искрено съчувствие.

Старецът кимна бавно.

— Да, знам, че ме разбирате. — Той се обърна към Муньос, несъмнено търсейки подобна проява на съчувствие и от негова страна, но Муньос мълчеше и гледаше празната стена с безизразни очи. — Винаги съм ви считал за интелигентна млада жена — още от първия ден, когато ви видях. — Белмонте отново погледна Муньос. — Не сте ли съгласен, господине?