Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Муньос замълча, после като че ли понечи да каже още нещо, но вместо думи на устата му се появи обичайната слаба усмивка.

— Понякога — каза той накрая, като че ли формулирането на собствените му мисли му струваше страхотно усилие, — се чудя дали шахматът е бил измислен от хората, или е съществувал още при раждането на вселената, а хората просто са го открили — като целите числа.

Хулия чу като насън звука от счупване на печат, и за първи път осъзна положението в неговата цялост: огромната шахматна дъска, която обхващаше едновременно и миналото, и настоящето, и на нея бяха всички — Ван Хойс, тя самата, дори Алваро, Сесар, Монтегрифо, семейство Белмонте, Менчу и Муньос. Тогава я обзе такъв неудържим страх, че трябваше да положи физическо усилие, за да се възпре да не извика на глас. Страхът трябва да се бе изписал на лицето й, защото Сесар и Муньос я изгледаха притеснено.

— Добре съм — каза тя и тръсна глава, сякаш това щеше да й помогне да подреди мислите си. После извади от джоба си списъка с различните нива, които съществуваха в картината според първите обяснения на Муньос. — Вижте това.

Муньос огледа листа и го предаде на Сесар, без да каже каквото и да било.

— Какво мислите? — попита Хулия.

Сесар се колебаеше.

— Крайно смущаващо. Но може би подходът ни е прекалено буквален. — Той отново огледа скицата на Хулия. — Не мога да реша дали си измъчваме мозъците с нещо много дълбоко, или пък с нещо абсолютно банално.

Хулия не отговори. Тя се взираше в Муньос. Той постави листа на масата, извади химикалка от джоба си, написа нещо и й върна скицата.

— Сега вече има още едно ниво — каза той с малко неспокоен тон. — Вие сте поне толкова замесена в цялата история, колкото и всички останали.

— Така си и мислех — каза Хулия.

— Шесто ниво съдържа всички останали — отвърна Муньос. — Независимо от това дали ви харесва или не, и вие сте в него.

— Но това означава — Хулия го гледаше с широко отворени очи, — че човекът, който може би е убил Алваро, същият, който изпрати тази картичка, разиграва някаква налудничава шахматна партия. Игра, в която не само аз, но всички ние изпълняваме ролята на фигурите. Така ли е?

Лицето на Муньос не беше тъжно. По него се изписа само някакво нетърпеливо любопитство, сякаш от нейните думи следваха увлекателни изводи и той бързаше да представи своите коментари.

— Радвам се — каза той накрая, а далечната усмивка отново се плъзна по устните му, — че най-сетне разбрахте как стоят нещата.

Менчу се беше гримирала прецизно до милиметър. Беше подбрала дрехите си за постигане на точно пресметнат ефект: къса и много тясна пола и извънредно елегантен жакет от черна кожа над кремав пуловер, който подчертаваше бюста й по начин, окачествен от Хулия незабавно като „скандален“. Като че бе предвидила маневрите й, този следобед самата тя беше предпочела небрежната елегантност. Носеше джинси, мокасини, късо велурено яке и копринен шал. Ако Сесар ги беше видял как слизат от фиата на Хулия пред „Клеймор’с“, веднага щеше да каже, че приличат на майка и дъщеря.

Вълната на парфюма на Менчу и потракването на високите й токчета ги предшестваха, когато двете влязоха в елегантния офис, облицован с дърво, с голяма махагонова маса и ултрамодерни столове и осветителни тела. Пако Монтегрифо ги посрещна, целуна ръка и на двете и им отправи стандартната си усмивка. Белите му зъби пак проблеснаха на фона на загорялата кожа. Разположиха се в креслата, поставени така, че седящите да виждат скъпия Вламенк 53, чието присъствие бе доминиращо в помещението. Под картината, от другата страна на масата, седеше самият Монтегрифо, със скромния вид на човек, който съжалява, че не може да им предложи нещо по-добро, Рембранд например. Това поне можеше да е едно от тълкуванията на настоятелния поглед, който той отправи към Хулия веднага, след като огледа с подчертано безразличие кръстосаните крака на Менчу. Може би дори му се искаше на мястото на Вламенк да бъде Леонардо.

Веднага щом секретарката му поднесе кафето в порцеланови чашки с герба на Източноиндийската компания 54, той пристъпи към темата. Менчу сложи в кафето си захарин, Хулия го пиеше без мляко и захар, на малки глътки, докато беше още съвсем горещо. Докато си запали първата цигара — Монтегрифо се бе пресегнал безпомощно през голямата маса със златната си запалка в ръка, — той вече беше описал положението. Хулия си каза, че никой не може да го обвини в увъртане.