Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Може и така да е. Да, този път наистина искам да победя.

— Защо?

— Въпрос на инстинкт. Аз съм шахматист, и то добър шахматист. Някой се опитва да ме провокира и това ме принуждава да следя отблизо всеки негов ход. Всъщност нямам друг избор.

Сесар се усмихна иронично и запали една от специалните си цигари с позлатен филтър.

— Музо, възпей — започна да рецитира той с пародийно приповдигнат тон, — гнева на скърбящия Муньос, който най-сетне реши да излезе от шатрата си. Нашият приятел най-сетне тръгва на война. Досега играеше ролята на страничен наблюдател, но сега с радост забелязвам, че е решен да положи клетва пред знамето. Герой malgre lui 52, но все пак герой. Жалко само — сянка премина по гладкото му, бледо чело, — че става дума за такава дяволски потайна война.

Муньос погледна Сесар с интерес.

— Странно е, че вие го казвате.

— Защо?

— Защото шахът е сам по себе си заместител на войната, но той има и друга символика. Имам предвид отцеубийството. — Той ги огледа неуверено, като че ли се надяваше, че няма да приемат думите му много сериозно. — Нали разбирате, основната цел на шахматната игра е да се постави царя в шах, с други думи унищожението, убийството на високостоящия, бащата. Бих казал, че шахматът има повече общи черти с убийството, отколкото с войната.

Ледено мълчание скова атмосферата на масата. Сесар се взираше в плътно стиснатите устни на Муньос, присвил леко очи, като че ли му пречеше димът от цигарата. Гледаше го с искрено възхищение, като че ли Муньос току-що бе отворил пред него врата, зад която се криеха неизбродни мистерии.

— Удивително — прошепна той.

Хулия също изглеждаше като хипнотизирана от Муньос. Колкото и посредствен и незначителен да изглеждаше, този плах човек с щръкнали уши и вечно измачкани дрехи знаеше много добре какво говори. В този тайнствен лабиринт, докато повечето хора изтръпваха от страх и безсилие само при мисълта за него, единствено Муньос умееше да разчита знаците, само той притежаваше ключовете, с които можеше да влиза и излиза оттук, без да бъде разкъсан от Минотавъра. И точно сега, докато седеше пред почти недокоснатата си лазаня, Хулия разбра с почти математическа точност, със сигурността на опитен шахматист, че този човек е най-силният от тях тримата. Неговата преценка не беше замъглена от предразсъдъци по отношение на противника — тайнствения играч на шах, който вероятно бе и убиец. Той разглеждаше загадката със същата хладна, научна обективност, с която Шерлок Холмс решаваше задачите, поставени му от зловещия професор Мориарти. Муньос щеше да изиграе тази партия докрай, но не в името на справедливостта; мотивацията му не беше етическа, а логическа. Щеше да го направи просто защото беше шахматист, когото случаят бе поставил от едната страна на шахматната дъска, също както — Хулия потръпна при мисълта — можеше да го постави и от другата. Тя осъзна, че му е напълно безразлично дали играе с черните или с белите. Единственото нещо, което имаше значение за него, бе, че за първи път през живота си изпитваше желание да изиграе една партия докрай.

Очите й срещнаха очите на Сесар и тя разбра, че и той мисли същото. Първи проговори той, много тихо, като че ли споделяше опасението й, че светлината в очите на Муньос може да изгасне всеки момент.

— Да убиеш царя… — Сесар постави бавно цигарето между устните си и вдиша точно премерено количество дим. — Това е много интересно. Искам да кажа, тази фройдистка интерпретация на играта. Нямах представа, че шахматът може да има нещо общо с такива неприятни неща.

Муньос, с леко наклонена встрани глава, изглеждаше напълно потънал в мислите си.

— Обикновено бащата е този, който учи детето на първите ходове в играта. Мечтата на всеки син, който играе шах, е да бие баща си. Да убие царя. Освен това, в шаха много скоро става ясно, че царят, с други думи, бащата, е най-слабата фигура на дъската. Той е постоянно атакуван, постоянно се нуждае от защита, от тактики като рокадата например, а и може да се движи само с едно поле във всички посоки. Парадоксалното е обаче, че царят същевременно е и незаменим. Царят е този, който дава името на играта, защото думата „шах“ е персийска и означава „цар“. Думата има сродно звучене в почти всички езици.

— Ами дамата? — попита Хулия.

— Тя е майката и съпругата. При всяка атака, отправена към царя, тя е тази, която осигурява най-ефективната защита. Дамата е фигурата с най-добри и богати възможности. От двете им страни са фигурите на офицерите, на английски bishop , „епископ“ — фигурите, които благославят съюза им и помагат в сраженията. Да не забравяме и фигурата, обозначавана с арабската faros — конят, който прекосява вражеските линии, или рицарят. Всъщност загадката на шаха е съществувала много преди Ван Хойс да нарисува своята „Шахматна партия“ — хората се опитват да я решат в продължение на хиляда и четиристотин години.