Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Това, скъпа, наистина ми дойде в повече. — Сесар навиваше спагети на вилицата си. — Представи си само — почтен гражданин спира на светофар, зад волана на собствената си кола, която по случайност е синя, и тогава се появява красива млада жена с изражение на базилиск и прави опит да го убие. — Той се обърна към Муньос, като че търсеше подкрепа в гласа на разума. — Достатъчно е да изкара акъла на всеки.

Муньос спря да си играе с хлебното топче, което търкаляше по покривката, но не вдигна поглед.

— Не е стигнала чак дотам. Искам да кажа, не е стреляла по никого — отбеляза той с тих, спокоен глас. — Колата е потеглила и изчезнала от поглед.

— Ами разбира се, че е потеглила. — Сесар посегна към чашата си с розе. — Нали е светнала зелена светлина.

Хулия остави ножа и вилицата върху чинията си с почти недокосната лазаня. Приборите й изтракаха, с което си заслужи страдалческия поглед на Сесар, който той й отправи над ръба на чашата.

— Слушай, глупчо. Колата беше паркирана, преди светофарът да мине на червено — и улицата беше празна… Спряла беше точно пред галерията.

— Има стотици такива коли. — Сесар постави внимателно чашата си обратно на масата, избърса устата си и се усмихна сладко, преди да добави с пророчески шепот: — Може пък да е бил някой от поклонниците на добродетелната ти приятелка Менчу. Някой мускулест кандидат жиголо, който копнее за работното място на Макс.

Хулия изпитваше остро раздразнение. В кризисни моменти Сесар винаги започваше да се държи като усойница и ставаше злонамерен и агресивен. Но тя нямаше намерение да се поддава на лошото си настроение и да започва да спори с него, особено пък пред Муньос.

— Може също така — отбеляза тя с привидно спокойствие, след като беше преброила на ум до десет, — да е бил някой, който, след като ме е видял да излизам от галерията, да е решил да се изпари.

— Струва ми се крайно невероятно, скъпа. Наистина.

— Предполагам, че щеше да ти се стори невероятно, ако някой ти беше казал, че Алваро ще си счупи врата в банята, но стана точно така.

Сесар изду устни, като че ли намираше сравнението за неподходящо, и посочи чинията на Хулия.

— Лазанята ти ще изстине.

— Пет пари не давам за лазанята. Искам да чуя мнението ти. Истинското.

Сесар пак погледна към Муньос, но той продължаваше да търкаля хлебното топче, с напълно непроницаемо изражение. Сесар отпусна китките си симетрично от двете страни на чинията и се вторачи във вазата в средата на масата, в която имаше два карамфила — един бял и един червен.

— Може и да си права. — Той сви вежди, сякаш искреността, която се искаше от него, и слабостта му към Хулия се бореха в сърцето му. — Това ли искаше да чуеш? Ето, казах го. — Сините му очи я гледаха със спокойна нежност. Ироничната маска, която носеше допреди малко, беше свалена. — Признавам си, че присъствието на тази кола там ме смущава.

Хулия го изгледа яростно.

— Мога ли да знам тогава защо трябваше да се правиш на идиот през последния половин час? — Тя потропа нетърпеливо по масата с кокалчетата на пръстите си. — Не, не ми отговаряй. Знам какво ще кажеш. Татко не иска малкото му момиченце да се тревожи, така ли е? Далеч по-добре ще е да си заровя главата в пясъка като щраус. Или като Менчу.

— Нищо няма да научиш, ако започнеш да се нахвърляш на хората само защото изглеждат подозрителни. Освен това, ако страховете ти са оправдани, такова поведение е и опасно. Опасно за теб, искам да кажа.

— Нали имам пистолета.

— Дано не се наложи да съжалявам, че ти дадох този деринджър. Нали ти е ясно, че това не е игра. В истинския живот лошите също разполагат с пистолети. И разбират от шах.

Като че ли за да докаже стандартното впечатление, което правеше на хората, Муньос се оживи при споменаването на думата „шах“.

— В края на краищата — започна той, без да се обръща към никого, — шахът е съчетание от враждебни импулси.

Сесар и Хулия го погледнаха изненадано. Това, което каза току-що, нямаше нищо общо с досегашния разговор. Муньос се взираше в празното пространство, като че ли досега беше пътувал с мислите си в далечни страни и още не се беше завърнал окончателно при тях.

— Драги ми приятелю — заяви Сесар, малко раздразнен от прекъсването, — опазил ме Бог да се усъмня в сияйната истина на вашите думи, но ще съм ви много задължен, ако се изразите малко по-ясно.