Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Ами бялата дама? — попита Хулия.

Муньос протегна ръка над дъската и я задържа над фигурката, за която говореха, като че не смееше да я докосне. После посочи черния топ на c1 .

— Има опасност да бъде взета — каза той спокойно.

— Ясно. — Хулия беше разочарована. Беше си представяла, че ще изпита нещо като шок, ако чуе някой да облича в думи страховете й. — Ако съм ви разбрала правилно, фактът, че тайната на картината, с други думи, вината на черната дама, е разкрита, се отразява в хода на топа на b2 . А бялата дама е в опасност, защото е трябвало да се оттегли на сигурно място, вместо сама да си създава затруднения. Това ли е поуката от посланието, сеньор Муньос?

— Горе-долу, да.

— Но всичко това се е случило преди петстотин години — възрази Сесар. — Само разсъдъкът на един луд…

— Възможно е да имаме работа с луд — каза равнодушно Муньос. — Но този луд е играл, или играе, удивително добре шах.

— И може да е извършил ново убийство — добави Хулия. — Сега, в двадесети век, преди няколко дни. Може да е убил Алваро.

Сесар вдигна възмутено ръка, като че ли тя беше казала нещо неприлично.

— Спри се, принцесо. Вече съвсем се оплетохме. Никой убиец не може да живее пет века. А картините не могат да убиват.

— Зависи от гледната точка.

— Не говори глупости. И престани да смесваш нещата. От една страна имаме картината и едно престъпление, извършено пред петстотин години… От друга страна — мъртвия Алваро.

— И изпращането на документите.

— Но досега никой не е доказал, че лицето, което е изпратило документите, е същевременно и убиецът на Алваро. Възможно е дори нещастникът наистина сам да си е разбил черепа в ръба на ваната. — Сесар вдигна три пръста. — Трето, имаме неизвестно лице, което иска да играе шах. Това е всичко. Нищо не доказва наличието на връзка между трите факта.

— Картината.

— Това не е доказателство, а само хипотеза. — Сесар се обърна към Муньос. — Прав ли съм?

Муньос не каза нищо, отказвайки да вземе страна, и Сесар му хвърли укорителен поглед. Хулия посочи картичката на масата до дъската.

— Искаш доказателства, така ли? — каза тя внезапно, защото току-що бе разбрала какво представлява тази картичка. — Ето ти пряката връзка между смъртта на Алваро и тайнствения играч. Много добре познавам тези картички. Алваро ги използваше за записки, когато работеше. — Помълча, за да възприеме значението на собствените си думи. — Човекът, който го е убил, може да е взел със себе си няколко картички. — Безсмисленият пристъп на паника, който бе изпитала преди няколко минути, вече отзвучаваше, и на негово място идваше по-ясно, по-точно определено безпокойство. За да даде някакво обяснение сама на себе си, тя си каза, че страхът от страха, от нещо тъмно и неопределимо, не е същото като съвсем определения страх, че можеш да умреш от ръцете на съвсем реално човешко същество. Може би споменът за Алваро, умрял посред бял ден, за водата, течаща от отворените кранове, й помогна да изчисти съзнанието си и да се освободи от всякакви смътни и неясни страхове. И без тях си имаше съвсем реални основания да се бои.

Постави цигара между устните си и я запали, надявайки се, че мъжете ще приемат този жест като проява на самообладание. Издиша малко дим и преглътна. Гърлото й беше ужасно пресъхнало. Нуждаеше се спешно от една водка. Или от половин дузина водки. И от един привлекателен, силен и мълчалив мъж, с когото да се люби до забрава.

— Какво ще правим сега? — попита тя с цялото спокойствие, на което беше способна.

Сесар гледаше Муньос, а Муньос — Хулия. Тя забеляза, че очите на шахматиста отново са помътнели, лишени от живот, като че ли бе изгубил интерес към всичко, докато не дойдеше време за следващия ход.

— Ще чакаме — каза Муньос и посочи шахматната дъска. — Черните са на ход.

Менчу беше извънредно възбудена, но не от появата на тайнствения участник в партията. Когато Хулия й разказа какво се бе случило, тя облещи очи и ако човек се заслушаше внимателно, можеше да чуе тракането на сметачната машина в мозъка й, докато преизчисляваше нови стойности. Беше неоспорим факт, че когато станеше дума за пари, алчността на Менчу винаги излизаше на бял свят. Тъкмо сега, докато пресмяташе щастливо евентуални бъдещи печалби, алчността й беше неоспорима. Глупостта й — също, каза си Хулия, защото Менчу видимо изобщо не бе обърнала внимание на възможното съществувание на убиец със слабост към шахмата. Тя оставаше вярна на природата си, а любимият й метод за справяне с всякакви проблеми беше да се прави, че те не съществуват. Неспособна да съсредоточи вниманието си върху нещо конкретно за по-дълго време, а най-вероятно и отегчена от постоянното присъствие на Макс в апартамента си в ролята му на бодигард — което затрудняваше другите й сексуални авантюри — Менчу бе решила да гледа на цялата история от друга гледна точка. Според нея ставаше дума за странна поредица от съвпадения или за странна, най-вероятно безобидна шега, измислена от човек с необичайно чувство за хумор, чиито мотиви бяха прекалено сложни, за да може тя да ги разбере. Това беше най-успокояващият начин да се представят последните събития, особено като се има предвид колко пари можеха да се спечелят покрай тях. Що се отнася до смъртта на Алваро, нима Хулия не бе чувала за грешки на следствието? Като оня тип Драйфус, дето убил Зола — или май беше обратното? И Лий Харви Осуалд, и куп други подобни гафове. При това всеки може да се подхлъзне в банята. Или почти всеки.