Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Хайде сега, не почвай и с Алваро. По-добре си изясни положението с Макс.

— Макс поне ми дава това, от което имам нужда… Между другото, как стои въпросът с онзи шахматист, за когото не си обелила и дума? Умирам да му хвърля едно око.

— Муньос ли? — Хулия не можа да не се усмихне. — Ще бъдеш горчиво разочарована. Не е твой тип. А не е и мой, ако трябва да бъдем точни. — Тя се позамисли, защото никога не й бе минавало през ума да го описва. — Прилича на чиновник от някой от старите черно-бели филми.

— Но реши загадката на Ван Хойс за теб. — Менчу потрепна с клепачи, имитирайки възторг и преклонение пред шахматиста. — Трябва да има все някакъв талант.

— Посвоему е дори блестящ. Но невинаги. На моменти изглежда крайно уверен в себе си, и преценява нещата с точността на машина, а след това просто изключва — направо пред очите ти. Едва тогава забелязваш невзрачния му външен вид, оръфаната яка на ризата, и си казваш „Хващам се на бас, че му миришат чорапите“.

— Женен ли е?

Хулия сви рамене. Сега гледаше към улицата, отвъд изложените на витрината картини и рисувана керамика.

— Не знам. Не е от хората, които си падат да откровеничат. — Обмисляйки това, което току-що каза, тя установи, че досега изобщо не се е замисляла по този въпрос. Муньос я бе интересувал не толкова като човешко същество, колкото като средство за решаване на задачата. Едва предния ден, когато вече се канеха да се сбогуват завинаги, преди да намерят картичката — едва тогава пред нея се мерна за миг истинският му живот. — Струва ми се, че е женен. Или е бил. Като че ли е бил наранен дълбоко — така, както раняват само жените.

— А какво мисли за него Сесар?

— Харесва го. Предполагам, че му е забавно да разучава характера му. Отнася се с него с някаква иронична любезност. Имам чувството, че Сесар ревнува всеки път, когато Муньос направи някое особено блестящо заключение или забележителен ход. Но щом Муньос отклони очи от шахматната дъска, става отново незабележим и настроението на Сесар се подобрява.

Тя млъкна озадачено. Току-що бе забелязала от отсрещната страна на улицата една кола, която й се стори смътно позната. Къде ли я беше виждала преди?

Мина автобус и скри колата от очите й. Менчу забеляза, че тя е неспокойна.

— Да не би нещо да не е наред?

Хулия поклати смутено глава. След автобуса се движеше снабдителски микробус, който спря на светофара, и тя не можеше да види дали колата е още на мястото си или не. Но нали я беше видяла. Беше форд.

— Какво става?

Менчу гледаше неразбиращо ту към нея, ту към улицата. Хулия усети странна празнота в стомаха си, неприятно чувство, което бе опознала добре през последните няколко дни. Стоеше напълно неподвижна и се съсредоточаваше, като че ли очите й биха могли само с помощта на волята да проникнат през микробуса до колата. Син форд.

Хулия се страхуваше. Чувстваше как страхът пълзи нежно по тялото й, пулсира в китките и слепоочията й. В края на краищата, беше напълно възможно някой да я следи. Възможно бе дори да са я следили с дни, още откакто тя и Алваро… Син форд с тъмни стъкла.

Тогава си спомни: същата кола бе паркирана на втора линия срещу офиса на куриерската служба, и бе преминала на червено след тях през онази дъждовна утрин. Защо да не е същата?

— Хулия — сега Менчу беше искрено разтревожена. — Съвсем си пребледняла.

Микробусът все още чакаше зелена светлина. Може пък да беше обикновено съвпадение. Светът беше пълен със сини коли с тъмни стъкла. Хулия направи една крачка към вратата на галерията и пъхна ръка в чантата, която носеше през рамо. Алваро в банята, крановете са отворени и водата плющи по лицето му. Тя започна да рови в чантата, прехвърляйки цигари, запалка, пудриера. Напипа дръжката на деринджъра с тържествуващо облекчение и остра омраза към онази кола, все още скрита от микробуса, въплъщение на сянката на страха. „Копеле — каза си тя, а ръката в чантата, която стискаше оръжието, затрепери от страх и ярост едновременно. — Който и да си, копеле такова, и въпреки че черните са на ход, сега ще те науча как се играе шах.“ После, за най-голямо учудване на Менчу, излезе на улицата. Беше стиснала здраво зъби, и не изпускаше от поглед микробуса, зад който се криеше колата. Мина между други две коли, паркирани на тротоара, тъкмо когато светна зелено. Шмугна се пред бронята на една кола, без да обръща внимание на клаксона, който прозвуча зад гърба й, и от нетърпение насмалко не извади деринджъра. Стигна, обвита в бензинови изпарения, до отсрещния тротоар, тъкмо навреме, за да види как един син форд с тъмни стъкла и номер, свършващ с буквите ТН , изчезна някъде напред.