Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— А що се отнася до Ван Хойс, ще видиш: ще направим луди пари от него.

— А какво ще правим с Монтегрифо?

В галерията имаше само няколко клиенти: две възрастни дами бърбореха пред голям класически морски пейзаж в маслени бои и един облечен в тъмни дрехи господин, който прелистваше папката с гравюрите. Менчу постави ръка на бедрото си, като че там имаше пистолет и каза тихо, трепкайки театрално с миглите си.

— И той ще заиграе по свирката ни, скъпа.

— Така ли мислиш?

— Гарантирам. Или ще приеме условията ни, или минаваме в противниковия лагер. — Тя се усмихна самоуверено. — С твоята професионална репутация и цялата тази невероятна история за херцога на Остенбург и онази харпия, жена му, „Сотби’с“ или „Кристи’с“ ще ни приемат с отворени обятия. Пако Монтегрифо не е глупак. — Тя като че ли се сети внезапно за нещо. — Между другото, ще пием кафе с него днес следобед. Трябва да бъдеш много красива.

— Ние ли ще пием кафе с него?

— Да, ти и аз. Обади ми се тази сутрин, и се разтече от любезност по телефона. Това копеле има непогрешимо шесто чувство, когато става дума за сделки.

— Виж какво, не ме въвличай в тези работи.

— Не те въвличам. Той настоя и ти да присъстваш. Не разбирам какво вижда в теб, мила. Ти си просто кожа и кости.

Високите токчета на Менчу оставяха болезнено дълбоки следи в бежовия килим. Обувките бяха ръчна изработка, извънредно скъпи, но токчетата бяха малко по-високи от приемливото. В просторните помещения на нейната галерия, сред индиректно осветление и пастелни цветове, преобладаваше това, което Сесар наричаше „варварско изкуство“. Доминираха акрилни бои и гваш, колажи, пластики от опаковъчна хартия и ръждясали френски ключове, или от тръби и синьо боядисани волани. Тук-там, в някой по-забутан ъгъл, можеше да се срещне и някой по-конвенционален портрет или пейзаж, като неудобен гост, който смущава всички, но трябва да присъства като доказателство за либералните възгледи на претенциозната домакиня. Въпреки всичко Менчу печелеше добре от галерията; дори на Сесар му се налагаше да го признае, макар и с нежелание. Тогава винаги припомняше с носталгия времената, когато във всяка заседателна зала е имало поне една прилична картина, достолепно патинирана от времето, в тежка, позлатена дървена рамка — а не тези постиндустриални кошмари, толкова в стил с епохата и новите офиси, обзаведени по проекти на най-модерните и скъпи интериорни дизайнери, населени от поколението на пластмасовите пари, пластмасовите мебели и пластмасовото изкуство.

Тъкмо в момента Менчу и Хулия съзерцаваха някаква странна смесица от червени и зелени цветове, която носеше дълбокомисленото наименование „Чувства“. Тя беше изляза само преди няколко седмици изпод четката на Серхио, поредното романтично увлечение на Сесар. Сесар го беше препоръчал лично, макар че поне бе имал приличието да отвърне очи, докато говореше.

— Ще я продам все някак — въздъхна Менчу примирено, след като двете с Хулия бяха оглеждали известно време произведението. — Всъщност, колкото и странно да ти се струва, рано или късно всичко се продава.

— Сесар ти е много задължен — каза Хулия. — Аз също.

Менчу сбръчка укорително нос.

— Точно това ме безпокои. Ти все оправдаваш глупавите игрички на твоя приятел, антикваря. Време е старият педераст да започне да се държи подобаващо на годините си.

Хулия размаха заплашително юмрук под носа на приятелката си.

— Остави го на мира. Нали знаеш, за мен Сесар е недосегаем.

— И още как. Откакто те познавам, непрекъснато слушам „Сесар това, Сесар онова“. — Тя погледна раздразнено към картината на Серхио. — Би трябвало да отидеш на психоаналитик, нямаш представа колко ще ти се зарадват. Отсега те виждам как лежиш на кушетката и редиш сълзливата си фройдистка история. „Разбирате ли, докторе, никога не съм искала да чукам баща си, а само да танцувам валс със Сесар. Той е обратен, между другото, но ме обожава“. Великолепен случай, скъпа моя.

Хулия изгледа приятелката си. По нищо не личеше, че се забавлява.

— Това са абсолютни глупости. Много добре знаеш какви са ни отношенията.

— Така ли?

— О, я върви по дяволите. Отлично знаеш… — Тя млъкна и изфуча, ядосана на себе си. — Това е абсурдно. Всеки път, когато подхванеш темата за Сесар, аз започвам да се оправдавам.

— Така е, скъпа, защото във вашите отношения наистина има нещо мътно. Не помниш ли, че дори когато беше с Алваро…