Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Странно запознанство беше нашето — отбеляза тя.

— Напълно нормално от гледна точка на шахмата — отвърна Муньос. — Двама души, свързани за кратко време от играта. — Той се усмихна отново със своята далечна, отчуждена усмивка. — Обадете се, ако пак проявявате интерес към някоя партия.

— Озадачавате ме — изтърси тя, без да се замисли, — наистина ме озадачавате.

Той я погледна учудено. Вече не се усмихваше.

— Не ви разбирам.

— И аз не се разбирам. — Хулия се поколеба, неуверена в собствените си думи. — Имам чувството, че у вас има две съвсем различни личности. Понякога сте толкова затворен и плах, и даже трогателно несръчен. Но щом стане дума за шах, ставате удивително самоуверен.

— Е, и? — с напълно безизразно лице, Муньос, като че ли чакаше още пояснение.

— Ами всъщност това е. — Тя заекна, малко смутена от откровеността си. — Предполагам, че такъв разговор по това време на деня ви се струва най-малкото абсурден. Съжалявам.

Муньос имаше силно издадена адамова ябълка, която се виждаше ясно през разкопчаната яка на ризата му. Освен това се нуждаеше от едно добро бръснене. Беше наклонил леко глава, като че обмисляше думите й. Но изобщо не изглеждаше смутен.

— Разбирам — каза той и подчерта твърдението си с едно движение на брадичката, макар че Хулия не схвана какво точно е разбрал. Муньос гледаше някъде отвъд нея, като че ли се надяваше някой да дойде и да го подсети за нещо забравено. И тогава направи нещо, което Хулия винаги щеше да си спомня с удивление. Както си стоеше пред нея, само с няколко изречения, произнесени така студено и безстрастно, сякаш говореше за някакъв трети човек, той обобщи накратко живота си, или поне на нея така й се стори — представи й го накратко, без паузи и промени в интонацията, със същата прецизност, с която обясняваше шахматните ходове. Едва когато свърши и замълча, леката усмивка заигра отново по устните му — като че ли се присмиваше сам на себе си, на човека, когото току-що бе описал, и към когото дълбоко в себе си не изпитваше нито презрение, нито съчувствие, а само някаква симпатия, солидарност, лишена от всякакви илюзии.

Хулия продължаваше да стои на едно място, без да знае какво да каже, питайки се как по дяволите този човек бе съумял да обясни себе си толкова ясно само с помощта на няколко изречения. Спомни се, че бе чувала за едно дете, което се научило да играе шах наум, взирайки се в тавана на стаята си — всеки път, когато баща му го накажел, защото не се занимавало с уроците си; помисли за жените, способни да разглобят с прецизността на часовникар механизма, който задвижва един мъж; мислеше и за самотата, която идва след неуспеха и бягството на всяка надежда. Тя нямаше време да осъзнае всичко това и в края, който почти съвпадаше с началото, така и не можа да разбере какво й бе казал той и какво бе допълнила тя с въображението си — ако предположим, че Муньос изобщо бе направил нещо повече от това да сведе глава с усмивката на уморен гладиатор, комуто бе съвсем безразлично нагоре ли ще сочат палците на тълпата или надолу. Когато спря да говори — ако изобщо някога бе започвал — и сивата светлина на утрото обля половината му лице, Хулия разбра с абсолютна яснота какво точно означава малкото пространство, заето от шестдесет и четири черни и бели полета, за този човек: миниатюрно бойно поле, на което се разиграваше мистерията на живота, изпълнен с успехи и провали. На него се проявяваха ужасните скрити сили, които управляват човешката съдба.

Разбра това, разбра и значението на усмивката, която така и не можеше да си намери място на устните му. Тогава бавно приведе глава, а той вдигна поглед към небето и каза, че е станало много студено. Тя му предложи своя пакет цигари; той прие — и това беше първият и едва ли не последният случай, когато го видя да пуши. Тръгнаха отново и вървяха заедно до входа на нейното жилище. Дойде мига, когато Муньос трябваше да си тръгне завинаги. Той протегна ръка, за да се сбогува, но в същия момент Хулия забеляза един малък плик с размерите на визитна картичка, пъхнат в малка цепнатина до нейния звънец. Когато го отвори и погледна картичката в него, тя разбра, че Муньос няма да си отиде, поне не сега, че предстояха още събития, и то не особено приятни, които трябваше да отминат, преди да може да си тръгне.

— Тази работа не ми харесва — каза Сесар и Хулия забеляза, че пръстите, с които държеше цигарето си, потреперват. — Изобщо не ми харесва мисълта, че наоколо се навърта някакъв луд, който си играе на Фантома на Операта 50.