Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Ето какво било значи — каза той тихо, изравнявайки крачка с Хулия.

— Да. — Тя вървеше с приведена глава, потънала в мисли. Извади ръка от джоба на жакета си и прибра косата, която падаше върху лицето й. — Сега знаете цялата история. Имате пълното право да я узнаете. Заслужихте си го.

Муньос гледаше право напред, обмисляйки това новопридобито право.

— Разбирам — каза той накрая.

Вървяха един до друг, без да бързат. Беше студено. По-тесните улици тънеха в сенките на високите сгради. Светлината от уличните лампи осветяваше само отделни части от мокрия асфалт, които блестяха като току-що лакирани. Сенките бавно се оттегляха; нахлуваше оловносивата зора и в другия край на булеварда силуетите на сградите, очертани на просветлялото небе, се превръщаха от черни отново в сиви.

— Има ли някаква по-специална причина — попита той, — поради която не ми разказахте по-рано тази част от историята?

Тя го погледна крадешком, преди да отговори. Той изглеждаше леко заинтригуван, но не и засегнат. Взираше се разсеяно в празната улица пред себе си. Беше вдигнал яката на шлифера си и пъхнал ръце в джобовете.

— Мислех си, че ще предпочетете да не се набърквате в тази история.

— Разбирам.

Завиха по друга улица, където ги посрещна шумът на боклукчийска кола. Муньос й помогна да се промъкне покрай контейнерите с отпадъци.

— Какво смятате да правите сега? — попита той.

— Не знам. Предполагам, че първо трябва да приключа с реставрацията. После ще напиша дълъг материал за историята на картината. Може дори да се прочуя благодарение на вас.

Муньос слушаше разсеяно, като че беше другаде с мислите си.

— Какво става с полицейското разследване?

— Ако предположим, че съществува убиец, рано или късно ще го заловят. Винаги става така.

— Подозирате ли някого?

Хулия се разсмя.

— Боже мили, не! — Тя се понамръщи, обмисляйки думите му. — Поне се надявам да е така. — Хвърли поглед към Муньос и каза: — Предполагам, че разследването на едно убийство, за което не се знае убийство ли е или не, прилича много на това, което вие направихте с картината.

Муньос изкриви устни в полуусмивка.

— Всичко е въпрос на логика, предполагам — отвърна той. — А логиката е обща черта на шахматистите и детективите. — Хулия не можеше да прецени дали той се шегува или говори сериозно. — Доколкото знам, Шерлок Холмс е играел шах.

— Четете ли криминални романи?

— Не. Но книгите, които действително чета, понякога напомнят на криминални романи.

— Какви са те?

— Книги за шах, разбира се. Както и сборници с математически ребуси, логически задачи, все неща от този род.

Пресякоха пустия булевард. Когато стигнаха отсрещния тротоар, Хулия отново погледна крадешком спътника си. Нямаше свръхинтелигентен вид, а доколкото можеше да прецени, не му беше и провървяло особено в живота. Така, както вървеше с ръце в джобовете на шлифера, а ушите му стърчаха над омачканата яка на ризата, той приличаше точно на това, което и беше — незначителен чиновник, за когото шахът беше единственото бягство от посредствеността в друг свят на комбинации, задачи и решения. Най-странното в него беше, че особеният блясък в очите му изгасваше в мига, в който отклонеше погледа си от шахматната дъска. Странен й се струваше и начинът, по който той привеждаше главата си — така, сякаш голяма тежест притискаше тила му и го принуждаваше да се наведе, може би, за да даде възможност на заобикалящата го действителност да минава покрай него, без да го смущава повече, отколкото беше абсолютно наложително. Приличаше й донякъде на снимките на военнопленници, които бе виждала в старите документални филми — те се влачеха така, с наведени глави. Имаше вид на човек, признал се за победен още преди започването на битката, човек, който всяка сутрин, отваряйки очи, вижда пред себе си образа на своя провал.

Но имаше и нещо друго. Когато Муньос обясняваше някой ход, когато проследяваше заплетените нишки на играта, Хулия бе забелязала далечен проблясък на нещо по-устойчиво, дори блестящо. Като че ли напук на общото впечатление, дълбоко у него пулсираше някакъв забележителен талант — логически, математически или какъвто и да било друг, който придаваше известна увереност и безспорен авторитет на думите и жестовете му.

Хулия осъзна, че не знае за него нищо повече от това, че е счетоводител и обича да играе шах. А сега беше късно да се опознават. Задачата му беше приключила и надали щяха да се срещнат отново.