Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Картината беше завършена. Когато беше по-млад, Питер Ван Хойс имаше обичая да казва една кратка молитва след последната четка. Тогава благодареше на Бога, че е завършил успешно още една творба; но годините запечатаха устните му, също както пресушиха очите и посребриха косата му. Сега просто кимна, сякаш се съгласяваше с нещо, остави четката в едно глинено гърне с разтворител и избърса пръсти в кожената си престилка. Взе една свещ и отстъпи малко назад. Да му прости Бог, но наистина не можеше да не изпитва гордост. „Шахматната партия“ далеч бе надхвърлила задачата, възложена му от неговия господар, херцога. В нея имаше всичко: живот, красота, любов, смърт и измама. Картината щеше да надживее и него, и хората, изобразени на нея. Сърцето на стария фламандски майстор се стопли от полъха на безсмъртието.

Хулия видя и Беатрис Бургундска, херцогинята на Остенбург, седнала край прозореца. Тя четеше „Поема за рицаря и розата“. Един слънчев лъч падаше косо през рамото й, осветявайки богато украсените страници. Видя как бледата като слонова кост ръка на Беатрис потрепва леко като лист, полюшнат от нежен ветрец, и светлината просветва по златния й пръстен. Може би беше влюбена и страдаше, защото гордостта й не можеше да понесе мисълта, че този мъж й бе отказал това, което дори Ланселот не бе отказал на кралица Гуиневиър. Може би наемникът с арбалета бе просто изпълнител на отчаяното й отмъщение след смъртта на една стара любов, след последната целувка и жестокото „сбогом“. Облаци плаваха по синьото небе на Фландрия, над земите, които се виждаха през прозореца зад гърба й, а дамата седеше все така неподвижна, потънала в четене на книгата в скута си. Не, това беше невъзможно. Фердинанд Алтенхофен никога не би отдал последна почит на един измамник, нито пък Питер Ван Хойс би излял цялото си сърце и целия си талант в картина, увековечила една изневяра. Хулия предпочиташе да вярва, че Беатрис Бургундска е свела очи, за да скрие сълзите в тях, че черното кадифе е траурът, който е носела за собственото си сърце, разкъсано от същата онази стрела от арбалет, профучала над крепостния ров. Сърцето й, преклонило се пред държавните интереси, пред шифрованите заповеди на братовчед й Шарл Бургундски, които бе разчела в онзи многократно прегъван пергамент със счупен печат. После, онемяла от скръб, бе смачкала пергамента, преди да го изгори на пламъка на свещта. Поверително известие, донесено от таен служител на бургундския двор. Интриги, оплели в паяжините си херцогството и неговото бъдеще, което беше неразделна част от бъдещето на Европа. Привържениците на Франция и привържениците на Бургундия. В тази тайна война между министри, безжалостна като най-кървавата битка, нямаше герои, а само палачи, облечени в скъпи одежди, украсени с дантела, чиито предпочитани оръжия бяха камата, отровата — и арбалетът. Гласът на кръвта, дългът, който налагаше да изпълни повелята на своя род — от нея не се изискваше нещо, от което не би могла да облекчи съвестта си в изповедалнята. Единственото нещо, което трябваше да направи, бе да се появи в определен ден и час на прозореца на кулата над Източната порта, където седеше всяка вечер, докато прислужницата решеше косите й. Трябваше да стои на прозореца, под който Роже д’Арас се разхождаше всеки ден по едно и също време и мислеше, изпълнен със съжаления, за невъзможната си любов.

Да, възможно бе дамата в черно да е свела очите си не защото четеше, а защото плачеше. А може би просто не е имала смелост да срещне погледа на художника, който в крайна сметка въплъщаваше зоркия поглед на Историята и Вечността.

Тя видя и нещастния херцог Фердинанд Алтенхофен, обсаждан от чужди интереси, от изток и от запад, в една Европа, която се променяше прекалено бързо за неговия вкус. Видя го, примирен и безсилен, пленник на собствената си личност и на своя век, как удря яростно с ръкавици по копринения си панталон, съзнал, че не може да накаже убиеца на единствения приятел, който бе имал през живота си. Видя го, облегнат на една колона в залата, украсена с гоблени и бойни знамена, как си припомня дните на тяхната младост, споделените мечти, възхищението си пред младия благородник, който бе заминал на война, и се бе върнал покрит с рани, но и със слава. Смехът му, спокойният, уравновесен тон на гласа му, разумните забележки, изисканите комплименти, които правеше на придворните дами, съветите, които даваше без колебание, самата топлина на свързвалото ги приятелство още се долавяше в тази зала. Но него вече го нямаше. Беше погълнат от мрака.