Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Този свят е един огромен парадокс — заключи старият човек. — И аз ви предизвиквам да докажете обратното.

Хулия хвърли поглед към Муньос и видя, че той поклаща леко глава. Очите му отново бяха угаснали. Имаше объркан вид.

Меката джазова музика, преминала през филтъра на изпитата водка, разцъфтяваше тихо от сенките в ъглите на стаята, обгръщаше я като топла милувка, нежна и успокояваща, и се превръщаше в спокойната яснота, обзела съзнанието й. Като че ли всичко: музиката, нощта, сенките, дори допирът на удобното кожено канапе под тила й, се сливаше в съвършена хармония; всичко, до най-дребния предмет в стаята, до всяка случайно прелитаща мисъл, бе намерило точното си място в пространството и в нейното съзнание, съвпадайки с геометрична точност с осъзнатите й усещания.

Нищо, дори най-мрачният спомен, не бе в състояние да разруши спокойствието, което цареше в духа й. За първи път бе съумяла да възстанови у себе си това чувство на равновесие, и потъна в него с пълно себеотдаване. Дори иззвъняването на телефона, което оповести едно от онези познати вече заплашителни мълчания, не можа да развали магията. Притворила очи, тя поклащаше леко глава в такт с музиката и дори си позволи една топла, скрита усмивка. В такива моменти беше лесно да си в мир със себе си.

Хулия отвори лениво очи. Оцветеното лице на една готическа Богородица й се усмихна в отговор от сенките. Погледът на Девата се рееше в тишината на столетията. Една картина в овална рамка с частично свален лак беше подпряна на крака на масата, върху изцапания с боя ширазки килим. Беше романтичен андалуски пейзаж, излъчващ носталгия и покой — реката, която течеше бавно през Севиля, бреговете й, покрити с разлистена зеленина, и далечен кораб и дървета на фона. А в средата на стаята — сред скулптури, рамки, бронзови статуетки, картини, шишета с разтворител, платна, един бароков Христос, по който й предстоеше още работа, купчини плочи и книги за история на изкуството — в случайната, но неоспорима пресечна точка на линии и перспективи, „Шахматната партия“ се налагаше с присъствието си над целия този логичен безпорядък, напомнящ на аукционна къща или антикварен магазин. От входното антре върху картината падаше правоъгълник светлина — бледа, но достатъчна, за да могат образите да оживеят, и всеки детайл, макар и потънал в измамни светлосенки, да бъде ясно видим от мястото, където се беше излегнала Хулия, боса, с голи крака, само по развлечен черен пуловер. По капандурата барабанеше дъжд, но радиаторите излъчваха приятна топлина.

Златистите букви на новооткрития надпис блещукаха в сенките. Хулия беше работила продължително и старателно, прекъсвайки периодично работа, за да заснеме отделните фази на процеса, докато сваляше горния пласт медна смола и готическите букви, нарисувани с кралско жълто, излизаха постепенно на бял свят, петстотин години след като Питер Ван Хойс ги беше скрил, за да замаскира по-добре загадката.

Сега надписът беше ясно видим: Quis necavit equitem. Хулия би предпочела да го остави скрит под оригиналния пласт боя, като се има предвид, че рентгеновият анализ бе доказал наличието му. Но Монтегрифо бе настоял тя да го открие — според него това щяло да възбуди нездравото любопитство на клиентите. Скоро картината щеше да бъде изложена пред погледите на всички: търговци, колекционери, историци. Веднъж завинаги щеше да се приключи с привилегията на дискретна усамотеност, от която се бе ползвала — като изключим краткия й престой в „Прадо“. Скоро „Шахматната партия“ щеше да се превърне в обект на експертни изследвания; щеше да стане предмет на бурни спорове, за нея щяха да се пишат и вестникарски статии, и научни хипотези и доклади — като този, който тя готвеше в момента. Създателят й, старият фламандски майстор, сигурно никога не си бе представял, че творбата му ще добие такава слава. А сигурно и костите на Фердинанд Алтенхофен щяха да потръпнат от радост под прашния надгробен камък в някое френско или белгийско абатство, ако можеше да узнае това. Най-сетне името му щеше да бъде очистено от подозрения, и щеше да се наложи да бъдат написани наново няколко реда в учебниците по история.

Тя погледна картината. Почти целият горен слой от окислен лак вече не съществуваше — нямаше го жълтеникавото покритие, което бе притъпявало яркостта на цветовете. Така, без лака и с открития надпис, картината сияеше със съвършенството на боите, което бе видимо дори в сумрака на стаята. Очертанията на фигурите се виждаха във върховното си съвършенство, идеално ясни и точни, а усетът за равновесие, който характеризираше тази домашна сцена — парадоксално домашна, каза си Хулия, — бе толкова типичен за периода и стила, че сигурно продажната цена щеше да бъде невероятно висока.