Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Понякога тези ясни и светли очи, толкова характерни за фламандските портрети, се вдигат от книгата и се отправят към двамата мъже, които играят шах на масата. Съпругът й се е подпрял на левия си лакът, пръстите му разсеяно опипват ордена на Златното руно, изпратен му като сватбен дар от чичото на невестата, покойния Филип Добрия. Орденът виси на златна верига на врата му. Фердинанд Остенбургски не може да реши какъв да бъде следващия му ход; той посяга към една фигура, докосва я, но се отказва и търсейки извинение, среща спокойния поглед на Роже д’Арас. Устните на рицаря се извиват в любезна усмивка. „Докосването на фигурата е равностойно на местенето й, господарю“ — прошепва той с едва забележима дружелюбна насмешка. Леко смутеният Фердинанд мести фигурата, която е докоснал — защото знае, че противникът му е не само придворен, но и негов приятел. Той се поразмърдва на стола си, изпълнен със странно задоволство. Херцогът знае много добре колко е важно около теб да има някой, който да ти припомня от време на време, че има правила, които трябва да бъдат спазвани дори от принцовете.

Звуците от мандолината влитат и в друг прозорец, който не се вижда оттук, в стаята, където придворният художник Питер Ван Хойс подготвя дъбовата плоча, която помощникът му току-що е слепил от три отделни плоскости. Старият майстор още не е съвсем наясно със себе си какво възнамерява да нарисува — може би религиозна картина; той прехвърля темата от доста време в главата си — млада Богородица, още почти дете, която лее кървави сълзи, взирайки се, убита от скръб, в празния си скут. След кратък размисъл Ван Хойс поклаща глава и въздъхва обезкуражено. Знае, че никога няма да нарисува тази картина — никой няма да разбере истинския й смисъл, а пък и навремето е имал достатъчно неприятности с Инквизицията; старите му кости няма да понесат още изтезания. С изцапаните си от боя пръсти той почесва оплешивялата си глава под вълнената барета. Остарява и го знае много добре; прекалено малко практични идеи и прекалено много фантасмагории се въртят в главата му. За да пропъди фантазиите, затваря уморените си очи. Когато ги отваря отново, вижда пак дъбовата плоча, очакваща идеята, която ще й дари живот. От градината долитат звуци на мандолина — несъмнено свири някой влюбен паж. Художникът се усмихва на себе си, натапя четката в едно глинено гърне, и започва да нанася грунда на тънък слой, нагоре-надолу, следвайки дървесната шарка. От време на време поглежда през прозореца и очите му се изпълват със светлина. Благодарен е на слънчевите лъчи, топлещи старите му кости.

Роже д’Арас тъкмо е направил някаква забележка с тихия си глас и херцогът се смее. Настроението му се е подобрило, защото току-що е взел коня на противника си. Беатрис от Остенбург, или по-скоро Беатрис Бургундска, намира музиката за непоносимо тъжна. Кани се да изпрати някоя от прислужничките си при музиканта със заповед да спре, но се отказва. Защото нотите са ехо, точно отражение на болката, която мъчи сърцето й. Музиката се слива с приятелския разговор на мъжете, които продължават своята партия. Книгата трепери в ръцете й, душата я боли от мъчителната красота, която открива в поемата. От същата роса, която покрива розите и меча на рицаря, се ражда сълза, трепнала в сините й очи. Тя вдига поглед и среща очите на Хулия, която я наблюдава от сенките. Решава, че тази тъмноока млада жена с вид на италианка е само смътно отражение на собствения й образ в огледалото, на вперения й, тревожен поглед. Беатрис Остенбургска, или Бургундска, има чувството, че се е озовала извън стаята, от другата страна на потъмнялото стъкло, откъдето вижда самата себе си, седнала под барелефа на осакатения свети Георги, до прозореца, през който се вижда синьо небе — в контраст с черната й рокля. Тогава разбира, че никаква изповед няма никога да отмие греха й.

Сесар вдигна капризно вежди под периферията на шапката си. Размахваше чадъра си и се оглеждаше наоколо с неприязън, примесена с изискано отегчение — обикновено потъваше в това настроение, когато действителността потвърдеше най-лошите му очаквания. Наистина, Растро 57не представляваше особено приветлива гледка тази сутрин. Сивото небе предвещаваше дъжд, и собствениците на сергиите, наредени по улиците на пазара, предприемаха предпазни мерки срещу евентуален порой. На места обикалянето на пазара се превръщаше в мъчително разминаване с хората и опити за избягване на брезентите и мръсните найлонови платна, с които бяха покрити сергиите.