Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Парадоксално домашна: определението за сцената беше извънредно подходящо. Нищо във фигурите на двамата благородници, които играеха шах, нито у дамата, която четеше до прозореца, скромно свела очи, не навеждаше на мисълта за драмата, която се криеше под повърхността — също като сгърчените, криви корени на красиво растение.

Тя огледа профила на Роже д’Арас, приведен над шахматната дъска, погълнат в играта — игра, според която той беше вече мъртъв. Стоманеният нагръдник и кожената ризница напомняха за времето, когато е бил воин (може би облечен в блестящи доспехи като на картината, на която бе изобразен редом с Дявола) — времето, когато бе отвел невестата до брачното легло, наложено й по политически причини. Хулия можеше да си представи ясно и Беатрис — още момиче, по-млада, отколкото изглеждаше на картината, преди горчивините да издълбаят бръчките около устата й. Виждаше как двете с прислужницата й надничат иззад завеските на носилката, изпълнени с възхищение пред смелия благородник, чиято слава го предшестваше навсякъде; най-добрият приятел на бъдещия й съпруг — все още млад мъж, който, след като се бе сражавал в защита на френската лилия срещу английския лъв, бе потърсил спокойствие в двора на своя приятел от детинство. Хулия си представи как големите сини очи на Беатрис срещат за първи път спокойния, уморен поглед на рицаря.

Не бе възможно между тях да не е имало нищо повече от този единствен поглед. По някаква неясна причина, някаква неясна игра на въображението, сякаш часовете, прекарани в работа над картината, бяха изтъкали загадъчна връзка между нея и този отрязък от миналото, Хулия оглеждаше сцената от картината на Ван Хойс с осведомеността на човек, който е преживял всеки миг от историята заедно с участниците в нея. Тя виждаше и себе си в огледалото на стената, отразяващо фигурите на играчите, също както огледалото в „Придворните дами“ отразява фигурите на краля и кралицата, които наблюдават как Веласкес рисува сцената (отвън или вътре в картината?) или като огледалото в „Портрет на семейство Арнолфини“, отразило присъствието и внимателния поглед на Ян Ван Ейк.

Пламъкът на кибритената клечка я заслепи за миг, докато си палеше цигара, и скри от погледа й „Шахматната партия“, докато ретината й постепенно отново се приспособи към осветлението и започна да възприема сцената, хората и цветовете. Тя беше убедена, че винаги е била там — още от самото начало, още откакто Питер Ван Хойс си беше представил за първи път този миг, още преди да започне да приготвя сместа от калциев карбонат и животинско лепило, за да импрегнира дървото и да започне работа.

Беатрис, херцогиня на Остенбург, си припомня младостта, прекарана в Бургундия, надеждите и мечтите си. В очите й, сведени над книгата, се крие далечна меланхолия — може би предизвикана от звуците на мандолината, на която един паж свири отвън, в подножието на стената. Над прозореца, обрамчил чистото, синьо фламандско небе, един изваян от камък свети Георги забива копието си в дракона, гърчещ се под копитата на коня му. От неумолимото око на художника, наблюдаващ сцената — и от погледа на Хулия, която наблюдава художника, — не е убягнал начинът, по който времето е притъпило копието на свети Георги. Освен това там, където сигурно е бил десният му крак, с остра шпора на него, сега има само един строшен каменен къс. Но този свети Георги, който убива страшния дракон, е лишен от половината си снаряжение — защото каменният му щит е изтрит от времето, — а на всичкото отгоре е и куц. Толкова по-трогателна изглежда фигурата му на Хулия — с войнствената си поза й напомня, по силата на кой знае какви асоциации, на оловен войник.

Тя чете — тази Беатрис, херцогиня на Остенбург, която по силата на произхода и родовата гордост, въпреки брака си остава винаги Беатрис Бургундска. Странна е книгата, която чете — подвързията й е украсена със сребърни плочки, а страниците се отбелязват с копринена лента. В началото на всяка глава има великолепни, пъстро оцветени миниатюри от майстора на Coeur d’Amour epris 56. Книгата се нарича „Поема за рицаря и розата“, и макар че официално авторът е неизвестен, всички знаят, че е написана преди десет години в двора на френския крал, Шарл Валоа, от един остенбургски благородник на име Роже д’Арас.