Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Беше й трудно да откъсне поглед от витрината, в която се отразяваха тежките сиви облаци, затъмнили небето. В мига, когато се обърна, решила да продължи, видя Макс, облечен в плътно тъмносиньо сако. Както обикновено, косата му беше вързана на опашка. Той гледаше надолу по стълбите, сякаш се опитваше да избяга от някого, чието присъствие го безпокоеше.

— Каква изненада! — каза той и й отправи очарователната си, малко вълча усмивка, която толкова привличаше Менчу. Размениха няколко банални забележки за лошото време и многото хора на пазара. Той не даде обяснение за присъствието си тук, но Хулия забеляза, че е нервен и постоянно се озърта. Може би чакаше Менчу, защото беше споменал, че имат среща наблизо. Разказа някаква сложна история за евтини рамки, които могат да се използват за галерията след необходимата реставрация — самата Хулия се беше занимавала с такава работа.

Тя не харесваше Макс и с това си обясняваше неудобството, което изпитваше в негово присъствие. Като изключим естеството на връзката му с приятелката й, имаше и още нещо, което я дразнеше, нещо, което бе доловила още първия път, когато го видя. Сесар, който се отличаваше с непогрешимата интуиция на жена, често казваше, че като изключим красивото тяло, в него има нещо неопределимо долнопробно. То като че ли проличаваше в усмивката му и в начина, по който гледаше Хулия. Той не гледаше никого продължително в очите, но ако се случеше тя да го погледне повторно, улавяше погледа му, лукав и проницателен, изплъзващ се, но настоятелен, упорито вперен в нея. Това не беше погледът на Пако Монтегрифо, който можеше да отклонява от време на време очи, а после връщаше спокойния си поглед върху човека или предмета, които бяха привлекли вниманието му. Погледът на Макс ставаше вторачен веднага, щом се убедеше, че не го гледат, и започваше да убягва, щом се почувстваше наблюдаван. „Така гледа човек, който най-малкото има намерение да ти открадне портфейла“ — беше казал веднъж Сесар за любовника на Менчу. Хулия само се бе намръщила неодобрително, когато чу злобната му забележка, но в себе си признаваше, че той е напълно прав.

Макс имаше и други неприятни черти. Хулия съзнаваше, че тези скрити погледи говорят за нещо повече от обикновено любопитство. Уверен във физическата си привлекателност, когато Менчу я нямаше, Макс често се държеше зад гърба й с добре пресметната натрапчивост. Ако Хулия бе имала някакви съмнения по въпроса, те напълно се изпариха след едно събиране в апартамента на Менчу. В малките часове разговорите бяха започнали да замират и приятелката й беше излязла от стаята, за да донесе още лед. Тогава Макс се беше навел над масата с напитките, беше взел чашата на Хулия и я бе вдигнал към устните си. Това не би означавало нищо, ако той не бе я поставил обратно на масата, а след това бе погледнал Хулия, облизвайки устни, с усмивка на цинично съжаление, че обстоятелствата не допускат да се занимае по-обстойно с нея. Разбира се, Менчу нямаше понятие за тази пантомима, а Хулия по-скоро би си отрязала езика, отколкото да разкаже нещо, което би прозвучало просто смешно, ако се опиташе да го облече в думи. Затова възприе към него единственото възможно отношение: очевидно презрение, когато нямаше как да избегне разговор с него, и ледена резервираност в случаите, когато се озоваваха насаме без свидетели, както сега, на Растро.

— Има време до срещата ми с Менчу — каза той със самодоволната усмивка, която толкова я дразнеше. — Да пийнем ли по нещо?

Тя го изгледа остро и подчертано категорично поклати глава.

— Чакам Сесар.

Макс знаеше отлично, че не се числи сред любимците на Сесар.

— Жалко — промърмори той. — Рядко имаме възможността да се срещнем така. Искам да кажа, насаме.

Хулия само повдигна вежди и се огледа, като че ли Сесар можеше да се появи всеки момент. Макс проследи погледа й и сви рамене.

— Имам уговорка с Менчу да се срещнем след половин час там, при статуята на войника. Ако искаш, можем да пийнем нещо после заедно — той помълча многозначително и добави: — и четиримата.

— Ще видя какво ще каже Сесар.

Хулия го проследи, докато той изчезна в тълпата с полюляващи се широки рамене. Както и в други подобни случаи, тя остана с неприятното чувство, че не е успяла да се изолира достатъчно. Струваше й се, че въпреки нейния отказ, Макс все пак бе успял да се натрапи във вътрешния й мир. Ядосваше се на самата себе си, макар че не знаеше какво друго би могла да направи. Понякога съжаляваше, че няма достатъчно сили, за да може да цапардоса Макс по красивото, самодоволно лице на самец.