Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Съвсем си побледняла, мила. Какво има?

Когато проговори, тя не позна собствения си глас. Изпитваше неудържимо желание да избяга на някое топло, сигурно място, където да може да се скрие, да затвори очи и да се чувства в безопасност.

— Това не е бележка за глоба, Сесар.

Тя му подаде картичката, а Сесар изтърси една дума, която никой не би очаквал да чуе от него. Защото на познатото картонче някой бе написал на машина следното кратко, но смущаващо послание:

Пa7 x Тb6

Тя продължаваше да стои като зашеметена. Виеше й се свят. Уличката беше пуста. Най-близо до тях се беше разположила една продавачка на икони, седнала на плетен стол на ъгъла, на около двадесет метра от тях. Жената наблюдаваше хората, които минаваха покрай стоката й.

— Бил е тук, Сесар. Разбираш ли? Бил е тук .

Хулия осъзна, че в думите й няма страх, а само изненада. Като вълна от безкрайно отчаяние я обзе съзнанието, че неочакваното вече не я тревожи. Страхът й се беше превърнал в някакво мрачно примирение, като че ли близкото, заплашително присъствие на тайнствения противник се бе превърнало в проклятие, с което бе осъдена да живее до края на дните си. В добавка идваше и мрачното съзнание, че този край може да не е кой знае колко далечен.

Сесар въртеше картичката в ръцете си. Лицето му беше пепеляво и почти не можеше да говори от гняв:

— Подлец… мизерник!

Внезапно Хулия забрави за миг картичката. Вниманието й беше привлечено от празната аерозолна опаковка, която беше свалила от капака на колата. Наведе се да я вдигне. Имаше чувството, че се движи в мъгла. Можа все пак да се съсредоточи дотолкова, че да прочете надписа върху спрея. Поклати учудено глава и го подаде на Сесар.

— Какво е това?

— Аерозол за поправяне на спукани гуми. Пъхваш го във вентила и гумата започва да се надува. В него има някаква бяла паста, която запушва спуканото отвътре.

— Защо е оставен тук?

Прегледаха гумите. По двете отляво нямаше нищо особено. Хулия заобиколи и прегледа и двете десни, които също изглеждаха нормално. Но тъкмо се канеше отново да хвърли аерозола, когато видя, че липсва капачето на вентила на задната гума. На негово място се виждаше бяло мехурче.

— Някой е помпал гумата — каза Сесар и огледа празния аерозол. — Може да е била спукана.

— Не беше, когато паркирах — каза Хулия и двамата се спогледаха, изпълнени с мрачни подозрения.

— Не влизай в колата — каза Сесар.

Продавачката на икони не беше видяла нищо. Наоколо винаги имало много хора и освен това си гледала нейната работа, подреждала своите сърца, статуетки на свети Панкрасио и многобройни Богородици. Не била сигурна кой е минавал по уличката. Били минали няколко души, които живеели наоколо. А що се отнася до непознати, може би още няколко.

— Помните ли някого? — Сесар беше свалил шапката си и се бе привел към продавачката, с все така наметнато палто и чадър под мишница. Образец на изискан господин, както сигурно мислеше продавачката.

— Струва ми се, не. — Тя се уви по-плътно във вълнения шал и се понамръщи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. — Мина една дама, доколкото си спомням. И няколко младежи.

— Помните ли как изглеждаха?

— Ами като всички млади мъже, нали знаете: джинси и кожени якета…

Хулия бе обзета от абсурдна идея. В крайна сметка границите на възможното доста се бяха разширили през последните няколко дни.

— Да сте видели мъж с тъмносиньо сако? На около тридесет години, с коса, вързана на опашка?

Продавачката не помнеше да е минавал някой, приличен на Макс. Помнеше обаче жената, защото тя спряла за миг, като че ли се канела да купи нещо. Била руса, добре облечена, на средна възраст. Не приличала на човек, който ще вземе да разбие кола. Носела шлифер.

— И тъмни очила?

— Да.

Сесар погледна мрачно към Хулия.

— Днес дори не е слънчево — каза той.

— Знам.

— Може да е била същата жена, която е изпратила документите. — Сесар помълча и погледът му стана студен. — А може да е била и Менчу.

— Не ставай смешен.

Сесар поклати глава, загледан в минувачите.

— Права си. И все пак, ти самата помисли за Макс.

— Макс… е нещо друго. — Лицето й се помрачи, и тя хвърли поглед надолу по улицата, като че ли бе възможно Макс или русата жена все още да се навъртат наоколо. Но това, което видя, накара думите да замръзнат на устните й. Имаше чувството, че някой я е ударил. Наблизо не се виждаше никаква руса жена, но между тентите и найлоновите платна се виждаше паркирана близо до ъгъла кола. Синя кола.