Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Тя продължи да обикаля пазара още четвърт час, преди да тръгне обратно към кафенето. Опитваше да се разсейва, да наблюдава различните сцени около нея, да се заслушва в гласовете на продавачите и купувачите, но не успяваше. Успееше ли да забрави Макс, картината и смъртта на Алваро, шахматната партия обсебваше съзнанието й, поставяйки въпроси, на които тя не можеше да намери отговор. Може би непознатият противник бе наблизо, в тълпата, и я наблюдаваше, докато подготвяше следващия си ход. Хулия се огледа подозрително и притисна към себе си чантата, в която беше пистолетът от Сесар. Всичко беше ужасно абсурдно — или по-скоро обратното, абсурдно ужасно.

Кафенето имаше дъсчен под, масите му бяха от ковано желязо, с мраморни плотове. Хулия си поръча нещо разхладително и седна до запотената витрина. Опита се да не мисли за нищо, докато замъгленият силует на Сесар не се очерта на улицата отвън. От нетърпение да получи така необходимото й успокоение, тя излезе да го посрещне.

— С всяка минута ставаш все по-хубава — заяви възхитено Сесар и застана демонстративно насред улицата с ръце на кръста. — Как успяваш, скъпа?

— Не ставай глупав — каза тя и го хвана под ръка, изпълнена с безкрайно облекчение. — Разделихме се преди един час.

— Тъкмо това имам предвид, принцесо. — Сесар снижи гласа си, като че ли се канеше да сподели някаква тайна. — Ти си единствената жена в кръга на познатите ми, която е в състояние да стане по-красива само в рамките на шестдесет минути. Ако знаех как става, можехме да кандидатстваме за патент. Честна дума.

— Идиот.

— Красавица.

Тръгнаха надолу по улицата, към мястото, където Хулия беше паркирала колата си. По пътя Сесар я уведоми накратко за успеха на операцията, която бе провел току-що: една Mater dolorosa 60, която можеше с чиста съвест да се припише на Мурильо пред някой по-неориентиран купувач, и едно бюро в стил бидермайер от 1832 година, работа на Виринихен, подписано и датирано, малко поочукано, но затова пък автентично. Освен това щетите винаги можеха да се поправят от добър дърводелец. Беше купил и двете парчета на съвсем прилична цена.

— Особено бюрото, принцесо. — Сесар размахваше чадъра, предоволен от сделката. — Както знаеш, хората от една определена социална прослойка, Бог да ги благослови, просто не могат да живеят, без да имат в къщата си легло, на което е спала императрица Еухения де Монтихо 61или бюрото, на което Талейран 62е подписвал лъжливите си показания. А сега се появиха и новите буржоазни парвенюта, които в опитите си да им подражават приемат притежанието на мебел от епохата на бидермайера като върховен символ на преуспяване. Идват и направо си питат, без да уточняват бюро ли искат или маса; искат „бидермайер“, какъвто ще да е, а пък за парите изобщо не става и дума. Някои дори вярват сляпо в предполагаемото съществувание на някой си господин Бидермайер и винаги много се учудват, когато видят, че бюрото например е подписано от някой друг. Първо се усмихват смутено, после се сбутват и веднага питат дали нямам и някой друг „бидермайер“, ама истински. — Сесар въздъхна, несъмнено оплаквайки трудните времена, в които живее. — Ако не бяха чековите им книжки, с радост бих изпратил някои от тях по дяволите.

— Спомням си случаи, когато си постъпвал точно така.

Сесар отново въздъхна с разкаяна физиономия.

— Това е скритата ми смелост, скъпа. Понякога не мога да овладея характера си, държа се като стара скандалджийка. Случаят напомня малко на доктор Джекил и мистър Хайд 63.

Стигнаха до колата на Хулия тъкмо когато тя му разказваше за срещата си с Макс. Сесар се намръщи веднага щом чу името му.

— Противен жиголо. Радвам се, че не се сблъсках с него — отбеляза той кисело. — Още ли прави вероломните си предложения?

— Нищо сериозно. Предполагам, че дълбоко в себе си се страхува Менчу да не разбере.

— Това е единственото чувствително място на този плъх — портфейла. — Сесар заобиколи колата. — Виж, лепнали са ни глоба.

— Не е възможно!

— Съвсем си е възможно. Ето, бележката е пъхната под чистачката. — Той тропна ядосано с чадъра си. — Отказвам да повярвам! Тук, насред Растро, полицията се занимава да лепи бележки за глоби, вместо да лови престъпници и всякакви други отрепки! Срамота! — Огледа се предизвикателно и повтори по-високо: — Възмутително!

Хулия махна празния спрей, който някой бе поставил върху капака на колата, и вдигна късчето хартия. Беше всъщност картон, с размера на визитна картичка. Тя стоеше неподвижно, като ударена от гръм. Шокът трябва да се бе изписал на лицето й, защото Сесар уплашено притича до нея.