Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Убийство. Засега беше само хипотеза. Хулия се опитваше да се убеди в това, докато наблюдаваше сянката си. Случва се. Хората се подхлъзват във вани, падат по стълби, пресичат на червено — и умират. Патолозите и полицаите понякога преиграват с подозренията — това си им беше професионално увреждане. Да, истина беше. Но истина беше и това, че някой й беше пратил бележките на Алваро, двадесет и четири часа след неговата смърт. Това не беше хипотеза: записките бяха в жилището й, в едно чекмедже. Това вече беше истина.

Тя потръпна и се огледа, за да се убеди, че никой не я следи. Всъщност не очакваше да види никого, но след нея наистина вървеше някой. Не можеше да бъде сигурна следи ли я или не, но някаква фигура се движеше на тридесетина метра зад нея — тъмен силует, който се очертаваше от време на време на фона на светлините, промъкващи се през листата на дърветата, или на осветените фасади.

Хулия продължи да върви напред. Гледаше право пред себе си. Всеки неин мускул се гърчеше от непобедимото желание да побегне, същото желание, което имаше като дете, когато прекосяваше тъмния вход на къщата им, преди да изтича нагоре по стълбите и да позвъни на вратата. Възпираше я логиката на един разум, привикнал на нормално поведение. Да хукнеш да бягаш, само защото някой върви в същата посока на тридесетина метра зад гърба ти, беше не само неоснователно, но и смешно. Въпреки че, продължаваше да разсъждава тя, да си вървиш спокойно по зле осветена улица с потенциален убиец зад гърба (пък бил той и предполагаем), не беше просто неразумно; беше си чисто самоубийство. Конфликтът между тези мисли я занимаваше в продължение на няколко минути, през които тя успя да изтика страха настрани и реши, че въображението й играе номера. Започна да диша дълбоко, погледна крадешком зад гърба си и се опита да се присмее на собствените си измислици. В същия миг забеляза, че разстоянието между нея и непознатия се е скъсило. Страхът отново я връхлетя. Може би Алваро наистина е бил убит, а убиецът й е изпратил бележките му за картината. Това би означавало, че има връзка между „Шахматната партия“, Алваро, Хулия и предполагаемият и напълно възможен убиец. „Затънала си до шията“ — каза си тя. Не намираше никакви основания да се присмива на тревогите си. Огледа се за някой, към когото би могла да се обърне за помощ, някой, когото би могла да хване под ръка и просто да го помоли да я съпроводи донякъде. Мина й през ума да се върне в полицията, но нямаше как: трябваше да се върне и да мине покрай непознатия. Да вземе такси? Само че малките зелени светлинки не се виждаха никъде — никъде не се забелязваше зеленият цвят на надеждата. Усети, че устата й е пресъхнала, а езикът — залепнал за небцето. „Запази спокойствие — повтаряше си тя, — запази спокойствие, глупачко, иначе наистина ще загазиш.“ И действително успя да запази спокойствие — точно толкова, колкото й бе необходимо, за да хукне презглава напред.

Самотният тромпет ридаеше сърцераздирателно. На грамофона се въртеше плоча на Майлс Дейвис. Стаята беше потънала в тъмнина — единствената светлина струеше от малката лампа, поставена на пода, за да освети картината. Чуваше се тиктакането на стенния часовник и лекото метално тракване на махалото — всеки път, когато достигнеше крайната точка на движението си вдясно. От пепелника, поставен на килима до канапето, се виеше дим. До него имаше чаша с кубчета лед и последни капки водка на дъното. На канапето седеше Хулия, прегърнала коленете си с ръце. Лицето й беше полускрито от измъкнала се къдрица коса. Гледаше право пред себе си, с разширени зеници. Взираше се в картината, без да я вижда. Погледът й фокусираше някаква въображаема точка отвъд нарисуваната повърхност — между нея и пейзажа, който се виждаше през прозореца, някъде по средата между двамата играчи на шах и дамата, която седеше до прозореца.

Беше изгубила всякаква представа за време. Музиката нежно галеше съзнанието й, смесена с алкохолните пари. Ръцете й чувстваха топлината на голите й бедра. Понякога от тромпета се изтръгваше по-висока нота, която сякаш се издигаше над сенките. Тогава Хулия бавно залюляваше глава наляво-надясно, в такт с музиката. Обичам този тромпет. Тази нощ той е единственият ми приятел. Да, ти си единственият ми приятел — далечен и носталгичен като тъгата, обзела душата ми. Звуците плаваха из тъмната стая и се насочваха към другата, ярко осветена от слънчева светлина — там, където двамата играчи продължаваха своята партия — после излитаха навън през отворения прозорец на Хулия, през който се виждаха светлините на уличните лампи. Надолу, където може би някой, скрит в сянката, гледаше нагоре, заслушан в музиката, излитаща от прозореца. Тя се лееше и през другия прозорец, онзи, нарисувания на картината, над полята, нарисувани с охра и меки зелени цветове, зад които едва се забелязваше рисуваният с най-фина четка миниатюрен сивкав връх на далечна камбанария.