Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Ето, принцесо, това е за теб. Подарък.

— Подарък ли?

— Точно това казах. Честит нерожден ден.

Учудена, Хулия свали опаковката и напоеното със смазка платно. В ръката й натежа малък пистолет от хромиран метал, украсен със седеф.

— Това е старинен 45-милиметров деринджър, така че няма да имаш нужда от разрешително — обясни Сесар. — Но е като нов. Достатъчно малък е, за да можеш да го носиш в джоба си. Забележиш ли, че някой се навърта около жилището ти през следващите дни или ти досажда — каза той, гледайки я неотклонно и много сериозно с уморените си очи, — ще ти бъда много задължен, ако вземеш това нещо и му отнесеш главата с него. Ясно ли е? Като че ли пред теб се е изправил самият капитан Хук.

След като се прибра вкъщи, в рамките на половин час й се обадиха трима души. Първа беше Менчу, обезпокоена, защото бе научила новината от вестниците. Според нея никъде нямаше и най-далечен намек, че може да става дума за нещо друго, а не нещастен случай. Хулия знаеше, че приятелката й ни най-малко не се вълнува от смъртта на Алваро. Интересуваше я единствено дали случилото се няма да се отрази по някакъв начин на договора й с Белмонте.

Второто телефонно обаждане я изненада. Позвъни Пако Монтегрифо, за да я покани на вечеря същия ден. Трябвало да говорят по работа. Хулия прие и двамата се уговориха да се срещнат в „Сабатини“. След като затвори, тя постоя замислена до телефона. Не можеше да разбере каква е причината за внезапния му интерес. Ако ставаше дума за Ван Хойс, редно би било той да говори с Менчу, а не с нея — или поне да се срещне и с двете. Всъщност тя направи забележка в подобен смисъл, докато разговаряха, но Монтегрифо подчерта, че темата на разговора им ще засяга само нея.

Седна пред картината и се зае отново да сваля стария лак. Тъкмо напояваше първите тампони с разтворител, и телефонът звънна отново. Тя го издърпа за кабела до себе си и вдигна слушалката. В продължение на петнадесет-двадесет секунди не чу нищо, въпреки че повтори няколко пъти „Ало?“ с все по-нарастващо раздразнение. Притеснена, тя замълча и стоя така още няколко секунди, почти без да диша. Накрая затвори. Внезапно я заля тъмна вълна от необяснима паника. Гледаше телефона, свил се в краката й като отровно влечуго, черно и лъскаво. После неволно затрепери и бутна с лакът шишето с терпентина.

Това съвсем не помогна на опитите й да се успокои. Затова, когато някой позвъни на входа, тя остана неподвижна, втренчена във вратата, и едва при третото позвъняване се съвзе и стана. Няколко пъти, откак си беше тръгнала от антикварния магазин тази сутрин, Хулия си беше представяла с усмивка как върши това, което направи сега. Но вече не й беше никак смешно. Преди да отвори вратата, извади малкия деринджър от чантата си, свали предпазителя, и го пъхна в джоба си. Не възнамеряваше да се остави да я накиснат в никаква вана.

Муньос отърсваше дъждовните капки от шлифера си. Беше се изправил смутено отвън в коридора. Дъждът бе залепил косата му към черепа. По челото му все още се стичаше вода и от време на време някоя капка тупваше от върха на носа му на пода. В джоба си носеше кутия с шах, увита в плик от голям универсален магазин.

— Решихте ли задачата? — попита Хулия веднага, след като затвори вратата зад него.

Муньос сведе смутено глава, сякаш молеше за извинение. Очевидно продължаваше да се чувства неудобно в чуждо жилище, особено в това на Хулия.

— Още не — каза той и загледа притеснено локвичката вода, която се образуваше около краката му. — Току-що излязох от работа, а нали вчера се уговорихме да се срещнем днес тук. — Той направи две крачки напред и спря, като че ли се чудеше да свали ли шлифера си. Все пак го свали, когато Хулия протегна ръка, за да го вземе, и влезе след нея в ателието.

— Какъв е проблемът? — попита тя.

— По принцип проблеми няма — както и преди, Муньос се огледа в ателието, без да проявява каквото и да било любопитство. По-скоро изглеждаше така, като че ли търси нещо, което би могло да му подскаже как да се държи. — Просто трябва да се инвестират необходимото време и мисъл. А засега аз само мисля, но наистина не мисля за нищо друго.

Той беше застанал насред ателието с шаха в ръце. Тя знаеше накъде гледа, без да има нужда да проследява погледа му. Изражението му веднага се промени — от неопределено внезапно стана съсредоточено, напрегнато — приличаше на хипнотизатор, изненадан от собствения си поглед в огледалото.