Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Напълно неподвижни, мълчаливи и почтителни, Октавио, Скарамуш и Лусинда ги наблюдаваха с нарисуваните си порцеланови очи през стъклената витрина на шкафа. Многоцветните ромбове от витража на вратата се отразяваха върху кадифеното сако на Сесар и то наподобяваше пъстрия костюм на Арлекин. Хулия никога не беше виждала приятеля си толкова мълчалив и умислен. Приличаше й на някоя от статуите в собствения му магазин — бронзови, мраморни, от теракота, които се виждаха тук и там сред изобилието от картини, гоблени и стъклени фигурки. Хулия и Сесар се сливаха посвоему с този декор, по-подходящ за сцена, на която се разиграва бароков фарс, отколкото за действителността, в която прекарваха по-голямата част от живота си. Сесар изглеждаше извънредно изискано — с тъмночервен копринен шал, завързан на врата и дълго цигаре от слонова кост между пръстите. Облян от многоцветна светлина, той беше заел подчертано класическа поза, която напомняше на по-известните портрети на Гьоте. Беше кръстосал крака, отпуснал със заучена небрежност ръката, в която държеше цигарето, а косата му се стелеше като бяла коприна в ореола от червена, синя и златиста светлина, която струеше откъм стъклената врата. Хулия беше облечена в черна блуза с пищна дантелена яка и венецианският й профил се отразяваше в едно голямо огледало, заедно с махагоновите мебели, раклите, инкрустирани със седеф, гоблените и платната, спираловидните колони, върху които стояха очукани готически статуи от дърво. Редом с нея се отразяваше и примиреното лице на гол бронзов гладиатор. Оръжията му бяха паднали до него, а той, надигнал се на лакът, очакваше присъдата на някой невидим, всемогъщ император — нагоре ли щеше да сочи палецът или надолу — живот или смърт?

— Страхувам се — каза Хулия. Сесар отвърна с жест, който изразяваше отчасти съчувствие, отчасти безсилие, знак на великодушна, но безполезна солидарност, на една привързаност, съзнаваща своите ограничения. Такъв елегантен, изразителен жест би могъл да отправи някой благородник от осемнадесети век към дамата, която обожава, в каруцата на осъдените, в която се намират и двамата, а в края на улицата се вижда сянката на гилотината.

— Убедена ли си, че не преувеличаваш, скъпа? Може би прибързваш малко? Никой още не е опровергал версията, че Алваро се е подхлъзнал в банята.

— А документите?

— Признавам си, че нямам обяснение.

Хулия наклони глава на една страна и косата й докосна рамото. В главата й се тълпяха плашещи образи.

— Тази сутрин, когато се събудих, се помолих всичко да се окаже ужасна грешка.

— Може и така да е — отвърна Сесар. — Доколкото ми е известно, честни и непогрешими патоанатоми и ченгета има само във филмите. Всъщност май и във филмите ги няма вече.

Той й отправи крива, колеблива усмивка. Хулия го гледаше, но не чуваше какво й говори.

— Алваро — убит… Можеш ли да повярваш?

— Не се измъчвай, принцесо. Това е просто някаква изсмукана от пръстите хипотеза на полицията. И изобщо не бива да мислиш толкова много за това. Свършено е, няма го вече. При това той си беше отишъл още преди време.

— Но не по този начин.

— Няма значение как се е случило. Него го няма и това е.

— Толкова е ужасно!

— Знам. Но няма да спечелиш нищо, като непрекъснато го превърташ в мислите си.

— Така ли? Алваро умира, разпитват ме в полицията, опасявам се, че някой, който се интересува от „Шахматната партия“, ме преследва… а ти се чудиш защо непрекъснато превъртам това в мислите си! Какво друго бих могла да правя?

— Много просто, скъпа. Ако си толкова изнервена, върни картината на Менчу. Ако си убедена, че смъртта на Алваро не е случайна, замини някъде. Можем да прекараме две-три седмици в Париж; и без това имам доста работа там. Важното е да се махнеш оттук, докато всичко свърши.

— Но какво е това, което трябва да свърши?

— Лошото е там, че и аз не съм наясно. Нямам и най-бледа представа. И аз като теб не бих се притеснявал толкова от смъртта на Алваро, ако не беше тази история с документите — той я погледна и се усмихна накриво. — Признавам си, и аз съм притеснен. Не съм героичен тип… Не е изключено някой от нас неволно да е отворил кутията на Пандора.

— Картината — каза Хулия и потръпна. — Скритият надпис.

— Опасявам се, че може да си права. Като че ли оттам започна всичко.