Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— А ако вашите ненадминати патолози стигнат до друго заключение?

— В такъв случай — Фейхо махна неуверено с ръка, — вие не будите по-голямо подозрение от който и да било друг от близките и познатите на покойника. Можете да си представите списъка на заподозрените…

— Въпросът е там, че не мога да си представя нито един човек, който би искал да убие Алваро.

— Така ви се струва. Аз обаче гледам на нещата по друг начин: скъсани студенти, завистливи колеги, ревниви любовници, измамени съпрузи… — той започна да изрежда, като броеше на пръсти, и спря, когато пръстите на едната му ръка свършиха. — Не. Работата е там, че вашите показания биха били много ценни за следствието — сигурен съм, че ще се съгласите.

— Защо? Може би ме включвате в категорията „ревниви любовници“?

— Не бих стигнал дотам, сеньорита. Но вие наистина сте се срещнали с него само часове преди да умре — или да бъде убит.

— Часове ли? — попита смутено Хулия. — Кога е умрял?

— Преди три дни. В сряда, между два следобед и полунощ.

— Невъзможно. Трябва да има някаква грешка.

— Грешка ли? — Изражението на инспектора се промени незабавно. Сега вече я гледаше с открито недоверие. — Не може да има никаква грешка. Това е заключението от аутопсията.

— Трябва да има грешка. И то с цели двадесет и четири часа.

— Кое ви кара да мислите така?

— Това, че в четвъртък вечерта, деня след разговора ни, той ми изпрати документацията, за която го бях помолила.

— Каква документация?

— За историята на картината, която реставрирам.

— По пощата ли я получихте?

— Не, по куриер. Донесоха ми я в четвъртък вечерта.

— Помните ли коя беше куриерската служба?

— Да, „Урбекспрес“. Куриерът донесе плика в четвъртък, към осем часа вечерта. Как си обяснявате това?

Полицаят въздъхна скептично изпод мустаците си.

— Не мога да си го обясня. В четвъртък вечерта Алваро Ортега трябва да е бил мъртъв от двадесет и четири часа и не е възможно той да е изпратил вашите документи. Някой… — Фейхо помълча, за да даде време на Хулия да схване мисълта му, — трябва да го е направил някой друг.

— Някой друг ли? Но кой?

— Убиецът — искам да кажа, ако е бил убит. Предполагаемият убиец — или убийца. — Инспекторът й хвърли любопитен поглед. — Не мога да разбера защо всички веднага започват да говорят за убиеца в мъжки род. — После му хрумна нещо. — Документите бяха ли съпроводени от писма или някаква бележка, писана от Алваро Ортега?

— Не, в плика бяха само документите. Но е логично да се предположи, че ги е изпратил той. Убедена съм, че има някаква грешка.

— Няма никаква грешка. Умрял е в сряда, а вие сте си получили документите в четвъртък. Освен ако пратката е била забавена по вина на фирмата…

— Не, сигурна съм. Датата беше от същия ден.

— Имаше ли някой при вас тази вечер?

— Двама души — Менчу Рок и Сесар Ортис де Посас.

Полицаят беше искрено изненадан.

— Дон Сесар? Собственикът на антиквариата на Кайе дел Прадо?

— Същият. Познавате ли го?

Фейхо се поколеба, преди да кимне. Каза, че се е виждал със Сесар във връзка с работата си, но не знаел, че той и Хулия са приятели.

— Е, сега знаете.

— Да, сега знам.

Полицаят почука с химикалката си по бюрото. Внезапно се беше притеснил — и то съвсем основателно. Както Хулия научи на другия ден от Сесар, инспектор Касимиро Фейхо далеч не беше образцов пазител на закона. Професионалните му контакти със света на изкуството и антикварните ценности му позволявали да добавя ежемесечно по нещичко към заплатата си. От време на време, когато пристигала пратка с крадени предмети на изкуството, някои от тях изчезвали в неизвестна посока. Някои доверени посредници осъществявали сделките и му осигурявали процент от печалбата. И тъй като светът е наистина малък, Сесар се оказа един от тях.

— Тъй или иначе — каза Хулия, която още не знаеше тези подробности за Фейхо, — дори присъствието на двама свидетели не доказва нищо. Може да съм си пратила сама документите.

Фейхо само кимна. Погледът му бе станал по-предпазлив, а поведението му — по-почтително. Съображенията за тази промяна бяха, както разбра после Хулия, напълно прагматични.

— Всъщност — каза той — цялата история ми се струва извънредно странна.

Хулия се взираше в пространството. От нейна гледна точка историята вече не беше странна; бе започнала да добива зловещ оттенък.

— Не разбирам кой би могъл да се интересува дали ще получа тези документи или не.