Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Фейхо отново прехапа долната си устна и извади бележник от едно чекмедже. Мустаците му бяха увиснали загрижено. Очевидно никак не му се искаше да се забърква в този случай.

— Това — каза той, започвайки да пише с нежелание, — е още един много добър въпрос, сеньорита.

Тя стоеше на стъпалата пред полицейския участък. Съзнаваше, че униформеният полицай, който стоеше на пост пред вратата, я заглежда любопитно. През дърветата, от другата страна на булеварда, се виждаше музеят „Прадо“. Фасадата, образец на неокласицизма, беше осветена от прожектори, скрити в близкия парк, сред каменните пейки, статуите и фонтаните. Ръмеше едва забележимо, но асфалтът беше вече влажен и отразяваше фаровете на колите и постоянната смяна на зелено, червено и жълто на светофарите.

Хулия вдигна яката на коженото си сако и тръгна, заслушана в стъпките си, които отекваха в празните входове на жилищните сгради. Движението не беше много натоварено; само от време на време фаровете на някоя кола я осветяваха отзад и дългата й сянка се просваше пред нея, минаваше встрани, скъсяваше се и започваше да трепти, докато шумът на приближаващата кола я връхлиташе, оставяйки сянката смазана и почти унищожена върху близката стена. После от колата оставаха само две червеникави точици и огледалното им отражение върху мокрия асфалт; накрая и те изчезваха.

Хулия спря, за да изчака зелена светлина. Докато чакаше, затърси други зелени цветове в нощта и ги откри в прелитащите лампи на такситата, в другите светофари, примигващи по булеварда, в далечния синьо-жълто-зелен надпис на върха на стъкления небостъргач, чиито най-горни прозорци още светеха. Може би чистачките не бяха приключили, или някой продължаваше да работи в този късен час. Светна зелена светлина и Хулия пресече. Започна да търси червени светлини — те се намираха по-лесно нощем в голям град. Намеси се синята светкавица от лампата на полицейска кола, която префуча някъде, толкова далеч, че Хулия не можа да чуе сирената. Зелени светлини, червени светлини, син неон, синя лампа… това, каза си тя, е диапазонът от цветове, които са необходими за рисуването на този странен пейзаж, подходящата палитра за картина, която би могла да нарече иронично „Ноктюрно“. Щеше да я изложи в галерия „Рок“, макар че несъмнено щеше да се наложи да разяснява името на Менчу.

Всичко щеше да бъде в подходящи, мрачни тонове — черна нощ, черни сенки, черен страх, черна самота.

Наистина ли се страхуваше? В друг случай въпросът би бил само подходяща изходна точка за академична дискусия — в приятна компания, сред приятели, в уютна стая, пред запален огън, с бутилка вино на масата. Страхът като неочаквана величина, внезапното, унищожително разкриване на една реалност, която макар и осъзната едва сега, винаги бе присъствала около нея. Страхът като смазващ край на незнанието, като рухването на едно състояние на блаженство. Страхът като грях.

Но докато крачеше, заобиколена от цветовете на нощта, Хулия изобщо не можеше да приема усещанията си като тема за академична дискусия. Разбира се, и друг път й се беше случвало да изпитва някои по-незначителни прояви на това чувство — когато стрелката на скоростта прехвърляше допустимите граници, пейзажът от двете страни на колата се плъзгаше все по-бързо и по-бързо, а прекъснатата линия по средата на шосето започваше да прилича на поредица куршуми, поглъщани от алчната паст на колата. Или усещането за празнота в бездънната синя бездна, когато скочиш от лодка и се гмурнеш дълбоко, започваш да плуваш, чувстваш как водата се плъзга по кожата ти и съзнаваш с ужасяваща сигурност, че краката ти са много далеч от всякаква твърда земя. Познаваше и онези неуловими страхове, на които ставаме жертва, докато спим, които предизвикват познатите дуели между разума и въображението, страхове, които почти винаги могат да бъдат прогонени с едно усилие на волята — или да бъдат забравени веднага, щом отворим очи и видим познатата, потънала в сенки спалня.

Но този нов страх, установи Хулия, беше нещо съвсем различно. Нов, непознат, неизпитван досега, докоснат от сянката на Злото с главно „3“, началото на всичко, което се корени в страданието и болката. Злото, което бе в състояние да отвори крановете и да пусне водата върху лицето на убития. Онова Зло, което може да бъде рисувано единствено с мрачните цветове на черната нощ, черните сенки и черната самота. Злото с главно „3“, страхът с главно „С“ и убийството с главно „У“.