Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Тя се обърна към отражението си в огледалото и се вгледа продължително и съсредоточено в лицето си — сякаш не можеше да разпознае тъмнокосата млада жена, която мълчаливо отвръщаше на погледа й с големите си, тъмни очи, а бледата кожа, опъната на скулите й, носеше леки следи от прекараните безсънни нощи.

— Може би искат да убият и мен, Сесар.

Пръстите му стиснаха здраво цигарето.

— Само през трупа ми — заяви той. През елегантната двусмисленост на осанката му прозираше агресивна решителност. Гласът му стана остър, с почти женствена нотка. — Може да умирам от страх, но никой няма да свали и косъм от главата ти, докато аз съм тук.

Хулия се усмихна против волята си, трогната от загрижеността му.

— Какво да правим? — попита тя след кратко мълчание.

Сесар замислено наведе глава.

— Струва ми се прибързано да предприемаме каквото и да било. Наистина не знаем със сигурност убит ли е Алваро или не.

— Ами документите?

— Сигурен съм, че някъде съществува отговор на този въпрос. Предполагам, че въпросът всъщност се свежда до това дали човекът, който ти ги е изпратил, е същевременно и виновникът за смъртта на Алваро, или двете неща нямат никаква връзка.

— А ако най-лошите ни подозрения се потвърдят?

Сесар помълча, преди да отговори.

— В такъв случай виждам само две възможни линии на поведение — класическите, принцесо: или си плюеш на петите, или оставаш и се изправяш лице в лице с опасността. Ако аз бях на твое място, щях да гласувам за бягство, не че това има някакво значение, както знаеш, мога да бъда ужасен страхливец.

Хулия сключи пръсти зад главата си.

— Наистина ли би предпочел да избягаш, без да разбереш какво се крие зад цялата работа?

— Разбира се. Не забравяй, ако много си вреш носа тук и там, може да останеш без него.

— А помниш ли какво ми казваше, когато бях малка? Никога не излизай от една стая, без да си преровила всички чекмеджета.

— Е, да. Но по онова време хората не си чупеха вратовете в собствените си вани.

— Лицемер. Умираш от желание да разбереш за какво става дума.

Сесар я погледна с укор.

— Да кажеш, че умирам е проява на лош вкус при дадените обстоятелства. Вече съм стар, но нямам абсолютно никакво желание да умирам , особено с всички тези очарователни млади мъже около мен, които са склонни да ми бъдат утеха на старини. Освен това не искам и ти да умираш.

— Ами ако реша да открия какво се крие зад тази история с картината?

Сесар изду устни и зарея поглед в пространството, сякаш досега не бе вземал предвид такава възможност.

— И защо трябва да го правиш? Дай ми една смислена причина.

— Заради Алваро.

— Не ми се струва достатъчно убедително. Познавам те добре и знам, че Алваро нямаше вече такова значение за теб. При това, съдейки по собствените ти думи, самият той не е бил съвсем откровен с теб по този въпрос.

— Добре де, ще го направя заради самата себе си. — Хулия скръсти предизвикателно ръце. — В крайна сметка, това си е моята картина.

— Виж какво, доколкото си спомням, ти се страхуваше. Поне така каза преди малко.

— И сега се страхувам. Направо умирам от страх.

— Разбирам — каза Сесар, подпря брадичка на сключените си ръце, и пръстенът с топаз проблесна меко. — На практика — добави той след кратък размисъл, — това много прилича на търсене на съкровище. Това искаш да ми кажеш, нали? Както някога, когато беше упорито малко момиченце.

— Точно както някога.

— Ужасно! Искаш да кажеш, ти и аз?

— Ти и аз.

— Забравяш Муньос. Вече го ангажирахме.

— Прав си. Значи Муньос, ти и аз.

Сесар се намръщи, но очите му просветнаха предприемчиво.

— В такъв случай няма да е зле да го научим да пее пиратската песен. Не ми се вярва да я знае.

— На мен също.

— Ти си се побъркала, моето момиче. — Сесар я загледа вторачено. — Ясно ти е, нали?

— Е, и?

— Това не е игра, мила моя. Този път не е игра.

Хулия не отклони очи пред погледа му. Наистина беше много красива с този решителен блясък в тъмните очи, отразен в старото огледало.

— Е? — повтори тя тихо.

Сесар поклати снизходително глава. После се изправи. Пъстроцветните ромбове светлина се плъзнаха по дрехата му обратно на пода и легнаха в краката на Хулия. Отиде в ъгъла на стаята, където се намираше канцеларията му и порови известно време в сейфа, вграден в стената, скрит зад стар и не особено ценен гоблен, лошо копие на „Дамата и еднорога“. Когато се върна, в ръцете си държеше някакъв пакет.