Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Настана неловко мълчание. Монтегрифо й отправи поглед, с какъвто сигурно гледаше купувачите, не съумяващи да сдържат вълнението си по време на наддаването.

— Уважаема госпожо, „Клеймор’с“ е сериозна фирма.

— Не се и съмнявам — каза решително Менчу. — Но изследванията на Ван Хойс извадиха на бял свят нови факти, които променят цената на картината.

— Нашите оценители не откриха нищо особено.

— Изследванията са проведени след огледа на вашите хора. Откритието… — Менчу се поколеба, което направи впечатление на Монтегрифо, — не е видимо с просто око.

Монтегрифо се обърна към Хулия със замислен вид. Очите му бяха студени като лед.

— Какво открихте? — попита той меко, като изповедник, подканящ някого да облекчи съвестта си.

Хулия погледна неуверено към Менчу.

— Не мисля, че…

— Нямаме правомощия да говорим за откритието — намеси се Менчу, идвайки й на помощ. — Поне не сега. Чакам инструкции от моя клиент.

Монтегрифо поклати замислено глава и стана. Изражението му на светски човек остана непоклатимо.

— Ще видя какво мога да направя. Ако ме извините…

Нямаше притеснен вид. Просто изрази надежда — без да откъсва очи от Хулия, въпреки че думите му бяха отправени към Менчу — че „откритието“ няма да се отрази на сегашното им споразумение. Сбогува се любезно, тръгна между масите и седна някъде в другия край на залата.

Менчу се взираше разкаяно в чашата си.

— Оплесках всичко.

— Защо? Той щеше да разбере рано или късно.

— Не познаваш Пако Монтегрифо. — Тя хвърли поглед към него над ръба на чашата си. — Може и да не прави такова впечатление, с тези изискани маниери и привлекателен вид, но ако знаеше за дон Мануел, щеше да нахлуе моментално при него и да се опита да ни отреже от сделката.

— Мислиш ли?

Менчу се засмя саркастично. Животоописанието на Пако Монтегрифо не криеше тайни за нея.

— Умее да говори и да се държи, но няма никакви скрупули и може да надуши добрата сделка от четиридесет километра — тя цъкна възхитено с език. — Говори се също, че е замесен в незаконен износ на произведения на изкуството, и че е достигнал съвършенство в подкупването на селски свещеници.

— Въпреки всичко прави добро впечатление.

— Така си вади хляба.

— Само не мога да разбера защо, след като твърдиш, че има такава съмнителна репутация, не си отишла при друг аукционер.

Менчу сви рамене. Животът и делото на Пако Монтегрифо нямаха нищо общо с това. Аукционната къща „Клеймор’с“ имаше безупречна организация.

— Спала ли си с него?

— С Монтегрифо? — Менчу се задави от смях. — Не, мила. Не е мой тип.

— Струва ми се привлекателен.

— От възрастта ти е, мойто момиче. Аз си падам по нещо по-грубичко, като Макс — от този тип момчета, дето имаш чувството, че може и да ти обършат някой. Повече ги бива в леглото и в крайна сметка излизат по-евтино.

— Разбира се, вие сте прекалено млади, за да си спомняте.

Седяха и пиеха кафе край малка лакирана китайска масичка, близо до балкон, преливащ от зеленина. Откъм старинния грамофон се разнасяха звуците на „Музикална жертва“ от Бах. От време на време дон Мануел Белмонте млъкваше и се заслушваше, когато някоя фраза привличаше вниманието му. Тогава започваше леко да барабани в такт по металната облегалка на инвалидния стол. Челото и ръцете му бяха осеяни със старчески петна. Изпъкнали, възлести сини вени се очертаваха по китките и шията му.

— Трябва да е било към 1940 година — продължи той. Сухите му, напукани устни се извиха в тъжна усмивка. — Времената бяха тежки и ние разпродадохме почти цялата си колекция. Особено ясно си спомням един Муньос Дегрен 21и един Мурильо 22. Горката ми Ана, Бог да упокои душата й, така и не можа да преживее раздялата с Мурильо. Беше една прелестна малка мадона, много прилична на онези от „Прадо“. — Той притвори очи, сякаш се опитваше да възстанови по памет картината. — Купи я един офицер от действащата армия, който после стана министър. Мисля, че се казваше Гарсия Понтехос. Действително се възползва от затруднението ни, мръсникът му с мръсник. Купи я на безценица.

— Трябва да е било много мъчително — да загубите всичко това. — Менчу говореше с подходящо за случая разбиране. Седеше точно срещу Белмонте, предлагайки неограничен поглед върху краката си. Инвалидът кимна примирено — жест, явно заучен отпреди години. Така кима човек, който е научил много, но с цената на собствените си илюзии.

— Нямахме друг изход. Дори приятелите ни и семейството на жена ми ни обърнаха гръб след войната. Принудиха ме да освободя мястото на диригент на мадридския филхармоничен оркестър. По онова време, който не беше с тях, беше против тях. Аз определено не бях с тях. 23