Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Никога няма да приемат. Това е много под обичайната им печалба.

Менчу се разсмя на висок глас и заяви, че ако искат, могат да откажат. „Сотби’с“ и „Кристи’с“ само това чакат — ще вият от възторг, ако успеят да им отмъкнат Ван Хойс. Няма да имат друг изход.

— А собственикът? Твоето симпатично старче също има думата. Ами ако реши лично да преговаря с „Клеймор’с“? Или с някой друг?

Менчу я изгледа хитро.

— Няма да реши. Подписал е документ. — Тя посочи късата си пола, която разкриваше щедро голяма част от облечените й в черни чорапи бедра. — Освен това, както виждаш, съм в пълно бойно снаряжение. Ако моят дон Мануел откаже да играе по свирката ми, по-добре да постъпя в манастир. — Тя отново кръстоса и прекръстоса крака, сякаш да изпита ефекта върху мъжката част от клиентелата в бара. Задоволена от резултата, се зае отново с коктейла си и добави: — Що се отнася до теб…

— Искам един и половина процента от твоите седем и половина.

Менчу изписка като убодена и заяви възмутено, че това са ужасно много пари, три или четири пъти повече от предварително уговорения хонорар, който Хулия трябваше да вземе за реставрацията. Хулия я остави да се възмущава, докато ровеше из чантата си за цигари, после си запали една.

— Ти май не разбираш — поде тя, издишвайки дима. — Хонорарът за моята работа се взема директно от твоя дон Мануел — от цената, за която ще бъде продадена на търг картината. Другите проценти се начисляват върху печалбата. Ако картината се продаде за сто милиона песети, „Клеймор’с“ ще вземат седем милиона и половина, ти ще вземеш шест, а аз — един милион и половина.

— Кой би си го помислил? — Менчу поклати невярващо глава. — А пък винаги съм те имала за толкова мило момиче, с твоите четки и боички. Толкова безобидно!

— Това е положението. Господ е казал да се отнасяме добре с ближните си, но никъде не пише, че трябва да се оставяме да ни обират.

— Шокираш ме, наистина. Държала съм змия в пазвата си — като Аида — или май беше Клеопатра? През ум не ми е минавало, че разбираш нещо от проценти!

— Постави се на мое място. В края на краищата аз открих надписа. — Тя размаха пръст под носа на приятелката си. — С тези две нежни ръце.

— Възползваш се от чувствителното ми сърце, змия такава.

— Я стига. Сърцето ти е чувствително като стар ботуш.

Менчу въздъхна мелодраматично и заяви, че ще трябва да извади залъка от устата на Макс, но била сигурна, че ще стигнат до някакво споразумение. Приятелството си е приятелство. Тя хвърли поглед към вратата и доби заговорнически вид.

— За вълка говорим…

— Макс ли имаш предвид?

— Не ставай гадна. Макс не е вълк, а сладурче. — Тя погледна крадешком встрани, подканяйки Хулия да проследи посоката на погледа й. — Пако Монтегрифо от „Клеймор’с“. Влезе току-що. И вече ни забеляза.

Монтегрифо беше директор на мадридския клон на „Клеймор’с“. Беше около четиридесетте, висок, привлекателен, обличаше се със строгата елегантност на италиански принц. Пътят на косата му беше съвършен, също както и вратовръзката. Когато се усмихваше, лъсваха много зъби, малко прекалено съвършени, за да бъдат истински.

— Добър ден, уважаеми дами. Какво съвпадение!

Той остана прав, докато Менчу го представяше.

— Виждал съм някои от вашите работи — обърна се той към Хулия, когато разбра, че тя ще реставрира Ван Хойс. — Мога да ги определя само с една дума: съвършени.

— Благодаря.

— Убеден съм, че работата ви по „Шахматната партия“ няма да отстъпи от този висок стандарт. — Белите му зъби отново лъснаха в професионална усмивка. — На тази картина възлагаме големи надежди.

— Ние също — отбеляза Менчу. — По-големи, отколкото предполагате.

Монтегрифо сигурно забеляза остротата на забележката й, защото изражението на кафявите му очи се промени. „Не е глупав“, каза си Хулия, посочвайки празния стол. Монтегрифо каза, че имал среща, но щели да го почакат няколко минути.

— Мога ли?

Той направи знак на минаващия сервитьор, че няма да поръчва нищо, и седна срещу Менчу. Поведението му бе все така сърдечно, но се долавяше предпазливо очакване — сякаш се ослушваше да долови някаква фалшива нота.

— Някакъв проблем ли има? — попита той спокойно.

Менчу поклати глава. Нямало проблем — всъщност нищо особено. Никакъв повод за безпокойство. Монтегрифо съвсем не изглеждаше обезпокоен, видимо проявяваше само учтив интерес.

— Може би — каза Менчу след кратко мълчание, — ще се наложи да предоговорим условията на споразумението ни.