Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Той отново замълча и като че ли отново се заслуша в музиката, долитаща от ъгъла на стаята. Грамофонът беше заобиколен от купчина стари плочи. Над него висяха гравюри в еднакви рамки — портрети на Шуберт, Верди, Бетовен и Моцарт. Миг по-късно погледна отново към Хулия и Менчу, примигвайки удивено, като че ли се връщаше от много далеч и не бе очаквал да ги намери на същото място.

— После получих удар и нещата се усложниха допълнително. За щастие все още разполагахме с наследството на жена ми, което никой нямаше право да й отнеме. Успяхме да задържим жилището, някои мебели и две-три добри картини — една от тях е „Шахматната партия“. — Той загледа тъжно празното място на стената, светлия правоъгълник върху тапета, стърчащия пирон, и потри брадичката си, върху която стърчаха няколко бели косъма, измъкнали се от бръснача. — Винаги е била любимата ми картина.

— От кого я наследихте?

— От друг клон на фамилията — Монкада. От един прачичо. Монкада е второто фамилно име на Ана. Един от прадедите й, Луис Монкада, бил квартирмайстор на Алесандро Фарнезе 24 — в края на шестнайсети век… Трябва да е бил любител на изкуството.

Хулия прегледа документацията, която държеше на коленете си.

— Тук пише „Придобита през 1585 година, вероятно в Антверпен, по време на падането на Фландрия и Брабант“.

Старият човек кимна, като че сам бе присъствал на покупката.

— Точно така. Може да е била военен трофей, отмъкнат при плячкосването на някой град. Хората от полка на въпросния прачичо надали са имали обичая да чукат по вратите и да дават разписки.

Хулия продължаваше да прелиства документацията.

— Няма по-ранни данни за картината — отбеляза тя. — Спомняте ли си някакви семейни легенди за нея, нещо, предавано от поколение на поколение?

Белмонте поклати глава.

— Не, не знам нищо друго. В семейството на жена ми, когато говореха за тази картина, винаги казваха „фламандския майстор“ или „картината Фарнезе“ — несъмнено е тръгнало така поради произхода й. През двадесет и трите години, докато е била изложена в „Прадо“, е споменавана със същите имена. Бащата на жена ми успял да си я върне през 1923 година благодарение на Примо де Ривера 25, който бил приятел на семейството. Тъстът ми много държеше на „Шахматната партия“ — може би защото той самият беше добър шахматист. Затова, когато жена ми я наследи, не пожела да я продаде.

— А сега? — попита Менчу.

Старецът помълча, загледан в чашата си, като че ли не беше чул въпроса.

— Сега всичко е различно — каза той най-сетне. Като че ли се присмиваше сам на себе си. — Аз съм същинска развалина, това поне е сигурно. — Той плесна с длан безполезните си крака. — Племенницата ми, Лола, и съпругът й се грижат за мен, и аз съм длъжен да им се отплатя по някакъв начин, не мислите ли?

Менчу измънка някакво извинение. Не искала да проявява недискретност. Това си било семейна работа.

— Няма защо да се извинявате. — Белмонте вдигна опрощаващо ръка. — То си е съвсем разбираемо. Картината струва доста, а не върши работа никому, като си виси така у дома. Племенницата ми и мъжът й казват, че имат нужда от парична помощ. Лола получава пенсията на баща си, но мъжът й, Алфонсо… — Той погледна към Менчу, сякаш я подканяше да го разбере. — Вие поне го познавате; не е работил нито ден през живота си. Що се отнася до мен… — саркастичната усмивка отново се появи на устните му. — Ако ви кажа какви данъци плащам ежегодно, само и само за да запазя това жилище и да продължавам да живея в него, ще се ужасите.

— Хубав квартал — каза Хулия. — И къщата е много красива.

— Да, но пенсията ми е мизерна. Затова продавам един по един малките си спомени. Картината ще ми даде възможност да си отдъхна за известно време.

Той помълча замислено, с отпусната глава. Не изглеждаше особено потиснат. Напротив, цялата история сякаш го забавляваше, като че ли в нея имаше нещо смешно, което само той бе в състояние да оцени. Може би това, което на пръв поглед си беше вулгарно изнудване от страна на племенницата му и съпруга й, за него беше своеобразен експеримент — като че ли наблюдаваше докъде ще стигнат роднините му с вечното „чичо това и чичо онова; ние изпълняваме дълга си, винаги правим, каквото можем; пенсията ти покрива само половината от разходите; ще се чувстваш по-добре в някой дом, където можеш да общуваш със свои връстници; срамота е като си помислиш за всички тези картини, които просто си висят на стената“. Сега, използвайки картината на Ван Хойс за стръв, Белмонте сигурно се чувстваше по-уверен. Инициативата отново беше у него след дългогодишни унижения. Вероятно се надяваше веднъж завинаги да си разчисти сметките с роднините си с помощта на картината.