Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Моята племенница, Лола и съпругът й, Алфонсо — каза Белмонте и те си размениха обичайните учтивости. Племенницата не прояви особен ентусиазъм, за разлика от Алфонсо, който задържа ръката на Хулия доста по-дълго от необходимото, оглеждайки я с око на познавач. Сетне се обърна към Менчу и я поздрави като стара позната. — Дойдоха във връзка с картината — поясни Белмонте.

Алфонсо цъкна с език.

— Разбира се, картината. Твоята прословута картина.

Белмонте се зае да им обясни промяната в положението. Алфонсо стоеше с ръце в джобовете, усмихваше се и не преставаше да гледа Хулия.

— Ако това ще рече, че цената на картината се увеличава — каза той, — новините явно са отлични. Идвайте колкото е възможно по-често, ако имате обичая да носите такива новини. Обичаме изненадите.

Племенницата очевидно не споделяше задоволството на мъжа си.

— Това трябва да се обсъди — каза тя гневно. — Имаме ли гаранция, че няма да съсипят картината?

— Да, това би било непростимо — започна веднага да приглася Алфонсо. — Но пък не мога да си представя, че тази млада дама би направила такова нещо.

Лола му хвърли нетърпелив поглед.

— Ти не се бъркай. Това е моя работа.

— Ето, тук грешиш, любов моя. — Алфонсо се захили по-широко. — Ние споделяме всичко.

— Казах ти, не се бъркай.

Алфонсо бавно се обърна към нея. Чертите му се изостриха и той съвсем заприлича на лисица. Усмивката му режеше като нож. Хулия си помисли, че може би не е чак толкова безобиден, колкото изглежда на пръв поглед. Не би било разумно да имаш сметки за разчистване с човек, който е в състояние да се усмихва по този начин.

— Не ставай смешна… скъпа.

Това „скъпа“ съвсем не прозвуча нежно и Лола явно го осъзна най-ясно от всички присъстващи. Беше очевидно как се насилва да прикрие гнева и унижението си. Менчу пристъпи напред, решена да се намеси в схватката.

— Вече говорихме по въпроса с дон Мануел — заяви тя. — Той е съгласен.

Инвалидът, сключил ръце в скута си, наблюдаваше размяната на реплики от стола си като наблюдател, решен да остане сред публиката, но изпълнен със злорад интерес.

„Какви странни хора!“ — каза си Хулия.

— Точно така — старецът не се обърна конкретно към никого. — Дадох съгласието си. Принципно.

Племенницата кършеше ръце и гривните по китките й звънтяха. Или беше силно обезпокоена, или просто страшно ядосана. Може би и двете едновременно.

— Чичо, това е нещо, което трябва да обсъдим. Не се съмнявам в добрите намерения на тези дами…

— Млади дами — добави усмихнато съпругът й, продължавайки да гледа Хулия.

— Добре де, млади дами — Лола говореше с усилие, едва удържайки гнева си, — но беше редно да поискат и нашето мнение.

— Доколкото става дума за мен — заяви Алфонсо, — те имат благословията ми.

Менчу открито разучаваше Алфонсо и се канеше да каже нещо, но се отказа и погледна към племенницата.

— Чухте какво каза съпругът ви.

— Не ме интересува какво е казал. Аз съм законната наследница.

Белмонте вдигна ръка в ироничен жест, сякаш молеше за разрешение да се намеси.

— Аз съм още жив, Лола. Ще си получиш наследството, когато му дойде времето.

— Амин — допълни Алфонсо.

Племенницата вирна острата си брадичка и впери отровния си поглед в Менчу. За миг на Хулия й се стори, че се кани да се нахвърли върху приятелката й. Дългите нокти и хищната птича физиономия й придаваха опасен вид. Хулия се приготви за сблъсъка. Сърцето й заби по-бързо. Когато беше малка, Сесар я научи на някои мръсни номера, много подходящи, когато ти се налага да убиваш пирати. За щастие склонността на племенницата към насилие се ограничи само до погледа й и в начина, по който се обърна и напусна стаята.

— Ще се разправям допълнително с вас — заяви тя и гневното чаткане на токчетата й заглъхна по коридора.

Все така с ръце в джобовете, Алфонсо се усмихваше спокойно и невъзмутимо.

— Не й обръщайте внимание — каза той и се обърна към Белмонте. — Нали така, чичо? Може да ви се струва невероятно, но всъщност Лолита има златно сърце. Същинско ангелче е.

Белмонте кимна разсеяно. Явно мислеше за нещо друго. Погледът му беше прикован в светлия правоъгълник на стената, като че ли там се бяха появили тайнствени знаци, които единствено неговите уморени очи можеха да разчетат.

— Значи познаваш Алфонсо от по-рано — отбеляза Хулия веднага щом излязоха на улицата.

Менчу, която се беше загледала в една витрина, кимна.