Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Хулия изключи лампата и продължи да седи в тъмното с отпусната на облегалката глава, взряна в просветващия край на цигарата си. Сега не виждаше картината срещу себе си, но това вече не й беше необходимо. И последният детайл се бе отпечатал върху ретината и в съзнанието й. Виждаше картината в мрака.

Тя се прозя и разтри лице с длани. Изпитваше смесица от умора и възбуда, странно чувство на частично, но все пак вдъхновяващо тържество — сякаш се намираше по средата на маратон и бе преценила, че има възможност да стигне до финала. Беше успяла да повдигне едно ъгълче на завесата, и макар че имаше още много неща за разкриване, едно беше ясно като бял ден: тази картина не беше игра или каприз. Беше внимателно изпълнение на добре обмислен план, чиято цел се изразяваше в скрития въпрос „Кой уби конника?“ Кой уби рицаря? 17 — въпрос, който някой, подтикван от страх или принуждение, бе счел за нужно да прикрие — или го бе сторил в изпълнение на нечия заповед. И Хулия възнамеряваше да разбере кой е бил този човек. В този момент, в тъмната стая, с глава, замаяна от умора и безсъние, пълна с образи от Средновековието, сред които прелитаха стрели от арбалети по залез-слънце, Хулия бе решила не толкова да реставрира картината, а да разкрие нейната тайна. Би било забавно, казваше си тя, поддавайки се най-сетне на съня, ако сега, когато всички действащи лица отдавна са се превърнали в прах, тя открие отговора на въпроса, който фламандският художник Питер Ван Хойс бе изпратил през вековете — предизвикателната загадка, която трябваше да бъде разрешена.

Когато Хулия влезе в антикварния магазин, камбанката на вратата звънна. Достатъчно бе да прекрачи прага, за да се почувства обгърната от познатото чувство на топлота и покой. Ранните й спомени бяха позлатени от меката светлина, падаща върху старинните мебели, бароковите резби и колони, тежките орехови шкафове, статуетките от слонова кост, килими, порцелан, а от потъмнелите от старост картини я гледаха мрачни лица, сякаш в постоянен траур — те надзираваха детските й игри. Оттогава насам много вещи бяха продадени и подменени с други, но въздействието на тези претрупани помещения и на светлината, осветяваща хармоничния безпорядък на антикварните вещи, си оставаше същото. Така беше и с цветовете на деликатните порцеланови фигурки, изобразяващи герои от Комедия дел’арте 18, авторски произведения на Бустели 19: Лусинда, Октавио и Скарамуш — освен че бяха любимите играчки на Хулия, те представляваха и голямата колекционерска гордост на Сесар. Може би затова никога не пожела да ги продаде и ги държеше в един стъклен шкаф в дъното на магазина, до вратата от цветно стъкло, зад който се криеше служебното помещение, стаичка, в която той седеше и четеше — Стендал, Томас Ман, Сабатини, Дюма, Джоузеф Конрад — докато очакваше клиенти.

— Здравей, Сесар.

— Здравей, принцесо.

Сесар беше прехвърлил петдесетте — Хулия така и не успя да изтръгне от него признание за истинската му възраст — и имаше присмехулно усмихнатите сини очи на палаво дете, чието най-голямо удоволствие е да отправя предизвикателства към света, в който е било принудено да живее. Имаше сребристобяла коса, която падаше на идеално подредени вълни по раменете му — Хулия подозираше, че я боядисва от години — и все още бе в отлична форма, само бе понатежал малко в бедрата. Носеше винаги безупречно ушити костюми — единственото възражение, което би могло да се отправи към тях бе, че са малко екстравагантни за неговата възраст. Никога не носеше вратовръзка, дори в най-тържествени случаи — само великолепни италиански шалове над разтворената яка на неизменните копринени ризи с инициалите му, избродирани в бяло или синьо под сърцето. Широтата и нивото на културата му Хулия не бе срещала у никой друг. Сесар беше идеалното въплъщение на афоризма, че във висшето общество крайната учтивост е само крайно рафиниран израз на презрение към околните. От хората, които заобикаляха Сесар, а може би от цялото човечество, само Хулия можеше да се наслаждава на тази съвършена учтивост, съзнавайки, че не е обект на презрението му. Откакто се помнеше, Сесар бе за нея някакъв странен хибрид между баща, довереник, приятел и изповедник, без обаче да се бе вживявал изцяло в някоя от тези роли.