Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Не знаех.

— Е, сега вече знаеш. — Той отново се зае с лулата си, която щеше да изгасне. Хулия го погледна крадешком. Познаваше го, или по-скоро беше го познавала прекалено добре, за да не съзнава, че го тревожи нещо важно, нещо, което не иска да сподели.

— Какво скри от мен, Алваро?

Той не помръдна. Смучеше лулата си, загледан някъде встрани. После бавно се обърна към нея.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Просто това, че всяко нещо, свързано с картината, има значение за мен. — Тя го погледна сериозно. — Залагам много на работата си върху нея.

Забеляза, че Алваро гризе колебливо мундщука на лулата. Най-сетне той направи някакъв неясен жест.

— Поставяш ме в затруднено положение. Твоят Ван Хойс явно е станал много популярен напоследък.

— Популярен ли? — Тя се напрегна, цялата нащрек, сякаш се боеше, че земята може да се изплъзне изпод краката й. — Искаш да кажеш, че някой вече те е разпитвал за картината?

Алваро се усмихваше колебливо, сякаш вече съжаляваше, че е разкрил прекалено много.

— Възможно е.

— Кой?

— Там е работата. Нямам право да ти кажа.

— Не се занасяй.

— Не се занасям. Вярно е. — Той я загледа умолително.

Хулия въздъхна дълбоко, сякаш се опитваше да запълни странната празнота, която зейна в стомаха й. Някъде предупредително зазвъня алармен сигнал. Но Алваро продължаваше да говори, затова тя се съсредоточи върху думите му, очаквайки да забележи нещо по-конкретно. Той казваше, че би искал да види самата картина, ако, разбира се, Хулия няма нищо против. Искал да се види пак и с нея самата.

— Ще ти обясня всичко — заключи той, — като му дойде времето.

Тя си каза, че това може да е просто номер. Алваро беше напълно способен да разиграе целия този театър, за да намери предлог да я види отново. Прехапа долната си устна. В съзнанието й картината се бореше да не бъде изместена от спомени и чувства, които нямаха никаква връзка с нея.

— Как е жена ти? — попита го уж между другото, поддавайки се на тъмен импулс. Вдигна рязко очи и забеляза със злорадство, че Алваро внезапно бе добил притеснен вид.

— Добре е — отвърна той. Взираше се в лулата си, сякаш я виждаше за първи път. — Подрежда изложба в Ню Йорк.

През ума на Хулия прелетя мимолетен спомен: привлекателна руса жена в скъп кафяв костюм, която излиза от една кола. Този смътен образ бе преминал пред очите й за не повече от петнадесет секунди, но тези петнадесет секунди поставиха край на младостта й рязко, като със скалпел. Припомни си смътно, че жена му работеше за някаква обществена организация, свързана с Министерството на културата, че работата й беше свързана с организиране на изложби и много пътувания. Известно време това бе улеснявало връзката им. Алваро никога не говореше за нея, нито пък Хулия, но чувстваха невидимото й присъствие, като призрак между двамата. И благодарение на случайно забелязаното за някакви си петнадесетина секунди лице, този призрак излезе победител в играта.

— Надявам се, че между вас всичко е наред.

— Не е зле. Искам да кажа, не много зле.

— Чудесно.

Повървяха мълчаливо един до друг, без да се поглеждат. Накрая Хулия цъкна с език, спря и се обърна към него, поставила ръце на кръста си, със закачлива усмивка на устните.

— Тъй или иначе, това вече няма значение. Намираш ли ме променена?

Алваро я огледа колебливо, с притворени очи.

— Изглеждаш страхотно. Наистина.

— А ти как се чувстваш?

— Малко объркан. — Той се усмихна меланхолично и доби разкаян вид. — Почвам да се чудя дали преди година взех правилното решение.

— Това е нещо, което надали някога ще разбереш.

— Кой знае.

Той е все така привлекателен, каза си Хулия, и стомахът й се сви едновременно от вълнение и яд. Хвърли поглед към ръцете и очите му, съзнавайки, че е на границата на нещо, което едновременно я отблъсква и привлича.

— Картината е при мен, у дома — каза тя бавно, опитвайки се да подреди мислите си. Искаше да се убеди, че мъчително взетото решение е правилно, но съзнаваше поетия риск и необходимостта да бъде нащрек. Освен това — и най-вече — наистина трябваше да мисли преди всичко за картината на Ван Хойс.

Този аргумент й помогна да изясни начина си на мислене. Стисна уверено подадената й ръка, долавяйки при физическия контакт несръчността му на човек, който не знае в какво се впуска. Това я развесели, събуди у нея подмолно, ликуващо злорадство. Внезапен импулс, едновременно пресметнат и несъзнателен, я накара да го целуне по устата — аванс, предназначен да предизвика увереност — после отвори вратата на малкия си бял фиат и влезе в него.