Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Почти без да откъсва очи от картината, поглеждайки постоянно през рамо назад към нея, сякаш се опасяваше, че някоя от фигурите може да се раздвижи в мига, когато не ги наблюдава, Хулия отиде до един от натъпканите с книги шкафове. „Дявол да го вземе Питер Ван Хойс — мърмореше тя под нос, — съставял си някакви ребуси, заради които пет века по-късно аз не мога да спя.“ Извади „История на изкуството“ от Ампаро Ибаньес, тома, посветен на фламандската живопис, и седна обратно на канапето с книгата в скута си. Ван Хойс, Питер. Роден в Брюж 1415 г., починал в Гент 1481 г.

… Макар че Ван Хойс не отхвърля изцяло бродериите, скъпоценностите и мраморите, така обичани от придворните художници, домашната атмосфера на картините му и слабостта му към показателните детайли го определят предимно като художник на средната класа. Макар и повлиян от Ян Ван Ейк 15, и най-вече от собствения си учител Робер Кампен 16(Ван Хойс умело се възползва от техниката и на двамата големи майстори), неговият анализ на действителността е изпълнен с покой, светогледът му е уравновесен, типично фламандски. Но при все това Ван Хойс винаги се е чувствал привлечен от символизма и картините му преливат от възможности за паралелни тълкувания (например запечатаното стъклено шише и затворената врата символизират девствеността на Мария в картината му „Девата на параклиса“, играта на сенките върху интериора в „Семейството на Лукас Бремер“). Майсторството на Ван Хойс се изразява във финия рисунък, с който си служи при предаването на образи и предмети, и в подхода му към едни от най-сложните проблеми на живописта през онази епоха — като пластичната организация на пространството, плавния преход от осветлението на вътрешно пространство към ярката дневна светлина, предаването на начина, по който се менят сенките в зависимост от материала, върху който падат.

До наши дни са стигнали следните негови произведения: „Портрет на златаря Вилем Валхус“ (1448), музей „Метрополитън“, Ню Йорк; „Семейството на Лукас Бремер“ (1452), галерия „Уфици“, Флоренция; „Девата на параклиса“, (около 1455), музея „Прадо“, Мадрид; „Сарафин от Лувен“ (1457), частна колекция, Ню Йорк; „Портрет на търговеца Матео Концини и съпругата му“ (1458), частна колекция, Цюрих; „Олтар от църква в Антверпен“, (около 1461), Национална художествена галерия, Виена; „Рицарят и дяволът“ (1462) Рийксмузеум, Амстердам; „Шахматната партия“ (1471), частна колекция, Мадрид; „Пиета от Гент“ (приблизително 1478), катедралата „Сен Бавон“, Гент.

Към четири часа сутринта Хулия приключи с четенето. Устата й горчеше от много кафета и цигари. Най-сетне историята на художника, картината и на личностите, изобразени на нея, ставаше почти осезаема. Те вече не бяха образи, нарисувани върху дъбова плоскост, а човешки същества, заемали някога своето място във времето и пространството, в интервала между своето раждане и смърт. Питер ван Хойс, художник, и Фердинанд, херцог на Остенбург, както и неговата жена, Беатрис Бургундска. И Роже д’Арас. Защото Хулия бе открила доказателството, че рицарят на картината, шахматистът, който разучаваше позициите на фигурите така съсредоточено, сякаш животът му зависеше от това, бе наистина Роже д’Арас, роден през 1431 година, починал през 1469 в Остенбург. Беше абсолютно убедена в това, също както знаеше, че картината, рисувана две години след неговата смърт, крие тайнствената връзка между него, другите две фигури, и самия художник. Подробно описание на неговата смърт лежеше в скута й — фотокопирана страница от „Хрониките“ на Гишар д’Ено.

И тъй, в деня на Тримата влъхви през лето Господне хиляда четиристотин шейсет и девето, когато месер Руджеро тръгнал на обичайната си разходка по стената на крепостта край Източната врата, незнаен стрелец с арбалет, скрит там наблизо, го пронизал от засада право в сърцето. Месер Руджеро паднал на място и помолил да извикат свещеник да го изповяда, но докато пристигне помощ, душата му вече била излетяла през зиналата рана. Смъртта на месер Руджеро, истински благородник и съвършен рицар, се отрази тежко на френската фракция в Остенбург, тъй като се говореше, че той защитавал техните позиции. Този трагичен случай даде повод да се надигнат възмутени гласове срещу тези, които бяха привърженици на Бургундия. Други даваха като причина на злодеянието някаква скрита сърдечна връзка, към каквито нещастният Руджеро имаше склонност. Намериха се дори такива, които казаха, че сам херцог Фердинанд бил подбудител на това злочинство, извършено от платен убиец, защото месер Руджеро се осмелил да говори за своята любов към херцогиня Беатрис. Това подозрение преследваше херцога до смъртта му. Тъй приключи тази тъжна история, без да бъдат открити убийците, макар че по праговете и в кръчмите се шушукаше, че те избягали под нечия мощна закрила. Правосъдието остана в Божиите ръце. А месер Руджеро беше красив в лице и тяло, макар че се бе сражавал в много битки на страната на френския крал, преди да дойде в Остенбург, за да служи на херцог Фердинанд, с когото бяха учили заедно на младини. Той бе оплакван от много дами. Когато бе убит, беше на тридесет и осем години, в разцвета на силите си…