Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Имам проблем, Сесар.

— Извинявай, но в такъв случай е редно да се каже, че ние имаме проблем. Разказвай.

И Хулия разказа всичко, без да пропусне каквото и да било, включително скрития надпис — факт, на който Сесар реагира с леко повдигане на веждите. Седяха до вратата с витража, Сесар леко се беше привел към нея, кръстосал крака, поставил небрежно едната си ръка със златен пръстен с великолепен топаз, върху другата, на която носеше часовник „Патек Филип“. Тази изискана и непринудена поза (макар че може би някога я беше заучавал) неминуемо пленяваше обърканите млади мъже, търсещи необичайни усещания — художници, скулптори, подрастващи творци, които Сесар вземаше под крилото си и поддържаше с упоритост и постоянство, които, трябва да се отбележи, далеч надхвърляха периода на сантименталната му привързаност.

— Животът е кратък, а красотата — преходна, принцесо. — Всеки път, когато Сесар заговореше с този поверителен тон, почти шепнейки, думите му бяха оцветени от лека меланхолия. — Би било грешно да се вкопчваш в красотата завинаги. Красиво е да научиш едно малко врабче да лети, защото неговата свобода предполага раздялата с теб. Разбираш ли какво искам да ти кажа с това сравнение?

Както си бе признала веднъж съвсем открито, което накара Сесар, отчасти поласкан, отчасти развеселен, да я обвини, че разиграва сцена на ревност, Хулия смътно се дразнеше от всички тези малки врабчета, пърхащи около него. Единствено привързаността й към него и разумната увереност, че той има право да живее така, както намери за добре, я възпираше да дава воля на раздразнението си. Менчу често казваше, с обичайната си липса на такт: „Ти, мила, страдаш от комплекс на Електра, маскиран като Едипов комплекс, или обратното…“ Метафорите на Менчу, за разлика от тези на Сесар, бяха винаги недвусмислени.

Когато Хулия завърши своя разказ за историята на картината, Сесар продължи да мълчи, обмисляйки чутото. Не изглеждаше изненадан — нищо, свързано с изкуството, не можеше да го изненада, особено на тази възраст, — но присмехулните искрици в очите му бяха отстъпили място на проблясък на жив интерес.

— Фантастично — отбеляза той накрая и Хулия веднага разбра, че ще може да разчита на него. Още от детските й години тази дума означаваше началото на ново приключение, съучастничество в изследването на някоя тайна: като пиратското съкровище, картата, която уж се криеше в чекмеджето на бюрото от времето на кралица Исабела, или като онзи портрет на дамата с дантелената рокля, приписван на Енгр, за който Сесар бе съчинил цяла история — как любимият й бил хусарски офицер и загинал при Ватерло с нейното име на уста. Хванала Сесар за ръка, Хулия беше преживяла стотици такива приключения в стотици различни животи, и всяко от тях я бе учило да цени красотата, нежността и себеотрицанието, както и деликатната, чиста наслада, изпитвана при съзерцанието на произведение на изкуството, било то полупрозрачната повърхност на фин порцелан или скромното отражение на слънчев лъч върху стена, пречупено през съвършен кристал, за да представи целия си блестящ спектър от цветове.

— Първото нещо, което трябва да направя — казваше Сесар, — е да огледам добре картината. Мога да дойде утре вечер при теб, към седем и половина.

— Чудесно — каза тя, и допълни, поглеждайки го крадешком. — Възможно е при мен да бъде и Алваро.

Ако Сесар беше изненадан, не го показа с нищо. Само направи ужасяваща гримаса и изду устни.

— Колко очарователно. Не съм виждал тази свиня от доста време насам, така че ще бъда очарован от възможността да изпратя няколко отровни стрелички по негов адрес — разбира се, увити в деликатни фрази.

— Сесар, моля те!

— Не се безпокой, мила, ще се държа добре… съобразно обстоятелствата. Ръката ми може да ранява, но обещавам, че по твоя персийски килим няма да се пролее кръв… между другото, едно химическо чистене няма да му се отрази зле.

Тя го погледна нежно и постави ръка върху неговата.

— Обичам те, Сесар.

— Знам. То си е естествено. Почти всички ме обичат.

— Защо мразиш толкова Алваро?

Въпросът беше глупав и Сесар я погледна с мек укор.

— Защото те накара да страдаш — каза той сериозно. — С твое позволение, бих му изтръгнал очите и бих нахранил с тях кучетата по прашните улици на Тива — класицизъм в отмъщението. Ти можеш да играеш ролята на хор. Мога да си представя, че би изглеждала божествено, издигнала голи ръце към Олимп, където боговете хъркат, пияни като пънове.