Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Удивляваш ме, професоре. — Хулия го гледаше с неприкрита изненада. — Имам предвид това живописно описание на рицаря в битката. Тъкмо ти винаги си казвал, че въображението е като раково образувание за сериозните исторически изследвания.

Алваро се разсмя на глас.

— Считай го за поетична фантазия, проявена в твоя чест. Как бих могъл да забравя слабостта ти да се ровиш отвъд сухите факти? Спомням си как аз и ти…

Той млъкна, обзет от внезапно смущение. Намекът за миналото бе помрачил лицето на Хулия. Съзнавайки, че призоваването на спомени е ненавременно, Алваро веднага добави с тих глас:

— Съжалявам.

— Няма защо. — Хулия рязко загаси цигарата в пепелника, като опари върховете на пръстите си. — Вината всъщност е моя. — Тя го погледна по-спокойно. — Какво можеш да ми кажеш за твоя воин?

С видимо облекчение Алваро се върна на позната територия. Роже д’Арас, започна да обяснява той, не бил просто воин, но и много други неща. Считан бил за образец на рицарство, съвършеният средновековен благородник. През свободното си време се занимавал с писане на стихове и с музика. Бил обект на дълбоко възхищение в кралския двор на своите братовчеди Валоа. Така че определението preux му пасвало идеално.

— Има ли нещо, което би могло да го свързва с шахмата?

— Нищо подобно не се споменава.

Хулия продължаваше да си взема бележки, увлечена от историята, но внезапно спря и вдигна поглед към Алваро.

— Всъщност не разбирам — каза тя, дъвчейки края на химикалката си — как въпросният Роже д’Арас би могъл да присъства на картина от Ван Хойс, и то играещ шах с херцога на Остенбург.

Алваро се повъртя, видимо притеснен, на мястото си — като че внезапно го бяха налегнали съмнения. Смукна дим от лулата си и се взря в стената над главата на Хулия. Изглеждаше като човек, който преживява някаква вътрешна борба. Накрая се усмихна неуверено.

— Нямам представа какво прави в двора на херцога — освен че играе шах с него. — Хулия беше убедена, че в погледа му има необичайна предпазливост, като че не бе в състояние да облече в думи някаква мисъл, която му се върти в главата. — Но знам със сигурност — заяви той на края, — че Роже д’Арас не е умрял във Франция, а в Остенбург. — След кратко колебание той посочи снимката. — Забелязала ли си датата на картината?

Учудена, Хулия отвърна:

— Да, 1471 година. Защо?

Алваро издиша бавно дима и издаде някакъв звук, който можеше да мине и за смях. Гледаше я, като че ли се опитваше да разчете в очите й отговора на въпрос, който сам не смееше да зададе.

— Тук има нещо нередно — каза той накрая. — Или датата не е вярна, или хрониките лъжат, или Rutgier Ar. Preux от картината не е нашият рицар. — Той извади копие на „Хроники на херцозите на Остенбург“, и след като го попрелисти, остави книгата пред Хулия. — Това е писано в края на петнайсети век от Гишар д’Ено, французин, съвременник на описваните събития, който се позовава на сведения на очевидци. Според д’Ено нашият човек умрял в деня на Тримата влъхви 141469 година, две години, преди Ван Хойс да нарисува „Шахматната партия“. Разбираш ли ме, Хулия? Роже д’Арас не би могъл да позира за тази картина, защото по времето, когато тя е рисувана, той вече е бил мъртъв.

Той я изпрати до паркинга на университета и й подаде папката с фотокопията. Добави, че в папката има почти всичко: исторически справки, най-новия каталог на съществуващите произведения на Ван Хойс, библиография… Обеща да й изпрати хронологично описание на периода и някои други документи веднага, щом намери време. Стоеше пред нея с лула в уста, като че искаше да каже още нещо, но не можеше да се реши. След кратка пауза добави, че се надява да й е помогнал.

Хулия кимна малко объркано. Подробностите от историята, която научи току-що, се въртяха хаотично в главата й. А имаше и нещо друго.

— Много ме впечатли, професоре. За по-малко от час възстанови живота на хората, изобразени на една картина, която никога преди не си виждал.

Алваро отклони очи и се озърна наоколо. Направи кисела гримаса и заяви:

— Картината не ми е съвсем непозната. — Хулия долови потреперването на гласа му и това я притесни допълнително. Вслуша се внимателно в думите му. — Освен това има нейна снимка в един от каталозите на „Прадо“ от 1917 година. Била е изложена там в продължение на двадесет години, заета на музея от собствениците — от началото на века до 1923 година, когато наследниците си я поискали обратно.