Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Това няма нищо общо с шахмата — подчерта Хулия. Гласът й режеше като бръснач. — Прилича повече на разчистване на сметки… с целия женски пол.

Сесар бавно се обърна към нея. Този път очите му не молеха за разбиране. В тях нямаше и следа от ирония, бяха хладни и непроницаеми.

— После — каза той разсеяно, като че ли изобщо не беше чул забележката на Хулия, — написах на твоята пишеща машина поредния ход, взех увитата от Макс картина под мишница, и си тръгнах. Това беше всичко.

Говореше с безразличен тон, като че ли вече бе изгубил всякакъв интерес към темата. Но Хулия далеч не смяташе разговора за приключил.

— Защо ти трябваше да убиваш Менчу? В моето жилище винаги си можел да влизаш и излизаш, когато си поискаш. Имало е хиляда други начина да откраднеш картината.

Последните й думи предизвикаха искрица на оживление в погледа на Сесар.

— Забелязвам, принцесо, че придаваш неоснователно голямо значение на кражбата на Ван Хойс. А всъщност тя беше само още един детайл. През цялото време правех някои неща само защото си отиваха с другите — както тортата не може без глазура — допълни той, търсейки подходящите думи. — Менчу трябваше да умре по няколко причини — някои от тях сега са без значение, други обаче — не. Нека кажем, че те са много различни — от чисто естетически (нека ти припомня как приятелят ни Муньос откри връзката между фамилното й име и английското наименование на топа, който бе взет при този ход) — до много по-дълбоки. Аз организирах всичко това, за да те освободя от всички вредни близости и влияния, да прекъсна връзката ти с миналото. За нейно нещастие Менчу, с вродената си глупост и вулгарност, представляваше тъкмо такава вредна връзка, както и Алваро.

— А кой ти даде право да разполагаш с живота и смъртта?

Сесар се усмихна като Мефистофел.

— Сам се сдобих с него. Прости ми, ако това ти е прозвучало нахално. — Той като че ли изведнъж се сети за присъствието на Муньос. — Що се отнася до остатъка от играта, не разполагах с много време. Муньос беше като хрътка по петите ми. Оставаха ми само още няколко хода, преди той да ме посочи с пръст. Но знаех, че скъпият ни приятел няма да се намеси, преди да бъде напълно сигурен. От друга страна, по това време той вече беше убеден, че не те застрашава никаква опасност. И той е артист посвоему. Затова ме остави да продължавам, докато самият той търсеше доказателства, които да потвърдят аналитичните му изводи. Прав ли съм, приятелю Муньос?

Муньос само кимна бавно. Сесар беше отишъл до малката масичка, на която бяха подредени шахматните фигури. След като ги погледа известно време, той вдигна внимателно бялата дама, като че бе направена от стъкло, и дълго се взира в нея.

— Вчера вечерта — каза той, — докато ти работеше в ателието си в „Прадо“, влязох в музея десет минути преди края на работното време. Повъртях се из залите на партера и успях да пъхна картичката зад рамката на Брьогел. После отидох да изпия едно кафе, докато стане време да ти се обадя. Това беше всичко. Единственото, което не можех да предвидя, е, че приятелят ни Муньос ще успее да открие онова прашасало списание в клубната библиотека. Бях забравил за съществуванието му.

— Тук нещо не е наред — каза внезапно Муньос и Хулия учудено се обърна към него. Той гледаше Сесар с наклонена встрани глава, в очите му се беше появила същата искрица, която ги оживяваше пред шахматната дъска. Шахматистът като че ли проследяваше ход, който не го задоволяваше напълно. — Всички сме съгласни, че сте блестящ шахматист — или по-скоро, че сте имали възможността да станете такъв. Независимо от това не мога да повярвам, че сте могли да изиграете тази партия по този начин. Комбинациите бяха прекалено съвършени, немислимо е те да са дело на човек, който цели тридесет години не е доближавал шахматна дъска. В шаха най-важното са опитът и практиката. Затова съм убеден, че ни лъжете. Или сте играл много през изминалите години, или някой ви е помагал. Неприятно ми е да наранявам суетата ви, Сесар, но съм сигурен, че имате съучастник.

Думите му бяха последвани от дълго мълчание. Хулия гледаше объркано към двамата мъже, без да може да повярва на това, което чу току-що. Но тъкмо се канеше да заяви, че това са пълни глупости, когато забеляза, че непроницаемата маска на Сесар се пропуква и той повдига иронично едната си вежда. Усмивката му изразяваше едновременно признание и възхищение. Той въздъхна дълбоко, скръсти ръце и кимна.

— Приятелю — произнесе Сесар с усилие, — вие заслужавате да бъдете нещо много повече от някакъв неизвестен любител шахматист в местен клуб. — Той вдигна ръка, сякаш да посочи някого — нечие невидимо присъствие в тъмните сенки на стаята. — Вярно е, че имам съучастник, въпреки че той не може да попадне под ударите на правосъдието. Искате ли да научите името му?