Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Хулия, която досега го беше слушала, без да мръдне, потръпна. Всичко си отиваше на мястото, като части на невероятен пъзел. Сесар не беше оставил никакви пролуки. Тя го изгледа, после стана и закрачи из стаята. Опитваше се да възприеме всичко чуто досега. Беше прекалено много за една нощ. Хулия спря пред Муньос, който я наблюдаваше безстрастно. Беше може би прекалено много и за цял един живот.

— Виждам — обърна се Хулия към Сесар, — че си помислил за всичко. Или за почти всичко. Случайно да си се сещал за дон Мануел Белмонте? Може това според теб да е маловажна подробност, но все пак той е собственик на картината.

— Не съм го забравил. Разбира се, ти винаги можеш да си позволиш достоен за уважение пристъп на угризения на съвестта, и да решиш да не приемеш плана ми. В такъв случай ще бъде напълно достатъчно да уведомиш Зиглер за решението си, и картината ще се появи на някое подходящо място. Монтегрифо ще бъде отчаян, но ще му се наложи да се примири. В такъв случай всичко ще си остане както преди: скандалът ще е увеличил цената на картината и „Клеймор’с“ ще си запазят правата да я извадят на търг. Но е редно да приемеш разумния вариант. При това има редица аргументи, които могат да успокоят съвестта ти: Белмонте продава тази картина за пари, така че, ако изключим сантименталната й стойност, остава икономическата — която се покрива изцяло от застраховката. Освен това нищо не ти пречи да му изпратиш анонимно такава компенсация, каквато намериш за добре. Що се отнася до Муньос…

— Да — каза Муньос, — любопитно е да се знае какви са плановете ви за мен.

Сесар го изгледа кисело.

— Вие, драги, ударихте джакпота.

— Не думайте.

— Говоря съвсем сериозно. Предвиждайки, че вторият бял конник ще оцелее, се постарах да го свържа черно на бяло със споменатото дружество, приписвайки му двадесет и пет процента от дяловете, благодарение на които ще можете между другото да си купите някоя нова риза и да отидете да играете шах на Бахамските острови, ако искате.

Муньос бавно вдигна ръката, в която държеше остатъка от цигарата, към лицето си. Кимна леко и умишлено хвърли угарката на килима.

— Много щедро от ваша страна — каза той.

Сесар погледна първо угарката на пода, после вдигна очи към Муньос.

— Това е най-малкото, което можех да направя. Трябва да купя по някакъв начин мълчанието ви, а освен това, вие си заслужихте тези пари. Нека кажем, че това е малка компенсация за мръсния номер, който ви изиграх с компютъра.

— Случайно да ви е хрумвало, че може да откажа да участвам във всичко това?

— Разбира се. Вие сте си особняк. Но това вече не е моя грижа. Вие с Хулия сте съдружници, и можете да си изяснявате отношенията, колкото искате. Аз имам да мисля за други неща.

— Ами ти, Сесар? — каза Хулия.

— Аз ли? — Той се усмихна и Хулия прочете болка в очите му. — Скъпа моя принцесо, аз имам много грехове, за които да се покая, а ми остава малко време за покаяние. — Посочи запечатания плик на масата. — В този плик има подробни признания, в които обяснявам цялата история от началото до края, разбира се, като изключим нашата швейцарска сделка. Ти, Муньос, както и Монтегрифо засега, сте напълно чисти. Що се отнася до картината, обяснявам в подробности как съм я унищожил, изложил съм и личните и сантиментални подбуди за това деяние. Убеден съм, че след проучване на моите признания полицейските психиатри единодушно ще ме провъзгласят за опасен шизофреник.

— В чужбина ли мислиш да заминеш?

— През ум не ми минава. Единственото, заради което си струва да отидеш до някое място, е самото пътуване. Но аз съм вече много стар за тези неща. От друга страна, нямам слабост нито към затворите, нито към лудниците. Сигурно е притеснително — с всички тези привлекателни, добре сложени санитари, които трябва да те поливат със студени душове. Няма да стане, скъпа моя. Вече съм на петдесет години, минало ми е времето за силни усещания. А има и още една дребна подробност.

Хулия го погледна сериозно.

— Каква е тя?

— Чувала ли си — Сесар се усмихна насмешливо, — за нещо, наречено „Синдром на придобита не знам си каква недостатъчност“, много модна напоследък болест? Е, моят случай е безнадежден. Така казват лекарите.

— Лъжеш.

— Ни най-малко. Точно така казаха: „терминален случай“. Звучи мрачно — напомня на спирка на метрото.

Хулия затвори очи. Всичко около нея потъна някъде, в съзнанието си чу само тъп, приглушен плисък, като от камък, който пада в кладенец. Когато отново отвори очи, те бяха пълни със сълзи.