Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Лъжеш, Сесар. Не е възможно да се е случило точно на теб. Кажи ми, че лъжеш.

— Бих го направил с най-голямо удоволствие, принцесо. Уверявам те, не искам нищо повече от това да можех да ти кажа, че всичко е било безвкусна шега. Но животът обича да погажда такива номера на хората.

— Откога знаеш?

Сесар махна лениво и с пренебрежение, сякаш искаше да каже, че времето вече няма значение за него.

— Приблизително от около два месеца — каза той. — Всичко започна с появата на някакъв малък тумор на ректума. Много неприятна история.

— Нищо не си ми казал.

— Защо да ти казвам? Извинявам се за израза, скъпа, но винаги съм считал, че моят ректум си е моя работа.

— Още колко ти остава?

— Не много. Шест или седем месеца, струва ми се. При това казват, че страшно се отслабвало.

— Тогава ще те изпратят в болница. Няма да влезеш в затвора, дори не и в лудница, както казваш.

Сесар спокойно поклати глава.

— Никъде няма да ме изпратят и няма да отида, скъпа. Представяш ли си какъв ужас — да умреш от такава вулгарна болест? О, не. Определено не. Отказвам. Мога поне да се възползвам от правото си да сляза от сцената така, както аз намеря за добре. Трябва да е ужасно последната картина от този свят, която отнасяш със себе си в гроба, да бъде банката на интравенозната система, която виси над главата ти — или посетителите, които се препъват в кислородния апарат. — Той огледа мебелировката, гоблените и килимите в стаята. — Предпочитам да си устроя една смърт във флорентински стил, сред картините и вещите, които обичам. Един дискретен, изискан начин да напусна този свят, който би съответствал на характера и вкусовете ми.

— Кога?

— След малко. Веднага, след като вие двамата бъдете така добри да ме оставите сам.

Муньос я чакаше на улицата. Беше се облегнал на стената. Яката на шлифера му беше вдигната. Изглеждаше потънал в някакъв тайнствен размисъл. Когато Хулия се появи на вратата и дойде при него, той първоначално не вдигна очи към нея.

— Как смята да го направи?

— Циановодороден разтвор. Имал едно шише от години. — Тя се усмихна болезнено. — Каза, че с куршум щяло да бъде по-героично, но пък се опасявал, че щял да изглежда глупаво изненадан. Предпочита да изглежда колкото е възможно по-добре, когато умре.

— Разбирам.

— На ъгъла има телефонна кабина. — Тя погледна разсеяно Муньос. — Той помоли да му дадем десет минути, преди да се обадим на полицията.

Двамата тръгнаха един до друг по тротоара, осветени от жълтеникавата светлина на уличните лампи. В края на пустата улица мигаше светофар, светлините се сменяха — зелено, кехлибареножълто, червено, и очертаваха дълбоки, нереални сенки по лицето на Хулия.

— Какво ще правите сега? — попита Муньос. Говореше, без да гледа към нея, впил очи в паважа пред краката си. Тя сви рамене.

— Това зависи от вас.

Тогава го чу да се смее. Беше мек, дълбок смях, малко носов, който извираше дълбоко от него. За частица от секундата Хулия имаше чувството, че редом с нея се смее не Муньос, а някой от нарисуваните на картината мъже.

— Приятелят ви Сесар беше прав — каза Муньос. — Наистина имам нужда от нови ризи.

Хулия плъзна пръсти по трите порцеланови фигурки — Октавио, Лусинда, Скарамуш — които носеше в джоба на шлифера си заедно със запечатания плик. Студеният нощен въздух пресушаваше устните й и замразяваше сълзите в очите й.

— Каза ли още нещо, преди да си тръгнете? — попита Муньос.

Nec sum adeo informis… „Не съм толкова грозен… Видях се скоро, отразен в крайбрежните води, когато морето беше тихо.“ Беше типично за Сесар — да цитира Вергилий в мига, когато тя се обърна за последен път на вратата, за да види още веднъж потъналия в светлосенки салон, тъмните цветове на картините по стените, меките, филтрирани от пергаментовия абажур отблясъци по повърхността на мебелите, пожълтялата слонова кост, златните букви по гърбовете на книгите. И Сесар, който стоеше в средата на стаята, но чертите на лицето му не се различаваха в полумрака — ясно очертан, строен силует, подобен на фигура върху медал или антична камея, чиято сянка падаше върху жълтите и червени арабески на килима, почти в краката на Хулия. В момента, в който тя затвори вратата зад себе си, иззвъняха камбанки, а на нея й се стори, че чува хлопването на каменна плоча върху гроб. Като че ли всичко това беше предначертано много отдавна, и всеки от тях бе изпълнил съвестно ролята си в тази пиеса, чийто финал бе изигран на шахматната дъска точно пет века след първото действие, с последния, идеално пресметнат ход на черната дама.