Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Сесар се позамисли, като че ли се опитваше да се сети за кого говореше Хулия.

— А, да, Менчу — каза той накрая и се намръщи. — Горката Менчу — набърка се в тази игра, която беше прекалено сложна за нея. Но макар че може да прозвучи нескромно, смятам, че с нея импровизирах брилянтно. Когато ти се обадих онази сутрин, за да разбера как се са развили нещата, отговори Менчу и ми каза, че си излязла. Очевидно много бързаше да приключи разговора, сега вече знаем защо. Очаквала е Макс, за да проведат абсурдния си план за картината. Аз, разбира се, нямах и най-малка представа от това. Но щом затворих телефона, вече знаех какъв трябва да бъде следващият ми ход: първо Менчу, после картината. Половин час по-късно позвъних у вас, маскиран като жената с шлифера.

Сесар видимо се забавляваше и като че ли се опитваше да разясни на Хулия смешната страна на описваната сцена.

— Принцесо — продължи той, повдигайки едната си вежда, — винаги съм ти казвал да накараш да ти поставят шпионка на входната врата. Много е полезно, ако искаш да видиш кой звъни, преди да отвориш. Менчу можеше и да не отвори вратата на непозната руса жена с тъмни очила. Само че тя чу единствено гласа на Сесар, който й каза, че трябва й предаде нещо спешно от твое име. Нямаше как да не отвори вратата — така и направи. — Той повдигна ръце с дланите нагоре, като посмъртно извинение за грешката на Менчу. — Предполагам, в този момент си е мислела, че планът, който бяха скроили с Макс, пропада, но тревогата й премина в учудване, когато видя на площадката непозната жена. Видях удивлението в очите й — за секунди, преди да я ударя в гърлото. Сигурен съм, че умря, без да разбере кой е убиецът й. Затворих вратата и се заех да подготвям всичко необходимо. Тогава, най-неочаквано, чух превъртането на ключ в бравата.

— Макс — отбеляза ненужно Хулия.

— Точно така. Красивият жиголо, който, както разбрах по-късно от това, което ти е разказал в участъка, идваше за втори път тази сутрин, за да вземе картината, преди Менчу да запали апартамента ти. Напълно смехотворен план, между другото, но пък типичен за Менчу и онзи глупак.

— Можеше да се прибирам аз. Не ти ли мина през ума?

— Признавам си, когато чух, че вратата се отключва, помислих, че си ти.

— И какво възнамеряваше да направиш? И мен ли щеше да удариш в гърлото?

Той отново я изгледа с измъченото изражение на несправедливо обвинен човек.

— Въпросът ти — каза той, търсейки подходящ отговор — е жесток и чудовищен.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Не знам как точно бих реагирал. Факт е, че се почувствах объркан, и единственото, което ми дойде на ум, беше да се скрия. Изтичах в банята, затаих дъх и започнах да се чудя как ще се измъкна от там. Но е сигурно, че на теб не би ти се случило нищо лошо. Просто играта щеше да свърши наполовина. Това е всичко.

Хулия издаде долната си устна. Думите горяха устните й.

— Не ти вярвам, Сесар. Вече не ти вярвам.

— Това дали ми вярваш или не, скъпа моя, не променя нищо. — Той направи жест на примирение, като че ли разговорът започваше да го отегчава. — На този етап това няма никакво значение. Важното е, че не беше ти, а Макс. Чух го да казва: „Менчу, Менчу“. Беше ужасен, но не посмя да извика на висок глас, злодеят му със злодей. Вече се бях успокоил достатъчно. В джоба си носех кама, камата на Челини, която си виждала. Ако Макс беше решил да души из стаите, острието щеше да мине право през сърцето му, преди да каже и дума. За негов и мой късмет той не прояви смелост, а реши вместо това да побегне. Такъв герой!

Сесар помълча и въздъхна. Тонът му не беше самодоволен.

— На това този кретен дължи живота си — добави той и стана от стола. Когато се изправи на крака, обърна поглед към Хулия и Муньос. Те и двамата го наблюдаваха. Сесар закрачи из стаята. Килимите заглушаваха стъпките му. — Трябваше да постъпя като Макс и да избягам колкото е възможно по-бързо, защото не знаех дали няма скоро да пристигне полицията. Но надделя артистичната ми чест. Завлякох Менчу в стаята и… е, знаете какво направих след това. После прередих малко декора. Бях убеден, че Макс ще опере пешкира. Това ми отне пет минути.

— Защо трябваше да правиш това с бутилката? Било е напълно ненужно, отвратително и ужасяващо.

Сесар зацъка с език. Спря пред една от картините, „Марс“ на Лука Джордано, и я загледа така, сякаш очакваше богът, анахронично нагизден със средновековна ризница, да даде правилния отговор.

— Бутилката — заяви той, без да се обръща с лице към тях, — беше страничен детайл. Моментно вдъхновение.