Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Господи!

Сесар поклати глава.

— Бог няма нищо общо с това. Мога да те уверя, че когато се приближих до Алваро и го ударих по тила с обсидиановия пепелник, който стоеше на масата, вече не го мразех. Това, което вършех, беше една неприятна част от плана. Отблъскваща, но необходима.

Той огледа дясната си ръка с известно любопитство. Като че ли, разглеждайки тези дълги, бледи пръсти със съвършен маникюр, които в момента стискаха чашата с джин, преценяваше способността им да причиняват смърт.

— Падна като камък — продължи той спокойно, като приключи с огледа. — Дори не простена, още стискаше лулата между зъбите си. Когато вече беше на пода, го ударих още веднъж, този път по-точно, за да съм сигурен, че е мъртъв. В края на краищата, ако ще правиш нещо, прави го добре. Другото вече знаете: душът и всичко останало бяха просто артистични добавки. Brouillez les pistes 75, както казваше Арсен Люпен. Макар че Менчу, лека й пръст, сигурно щеше да припише цитата на Коко Шанел. Горката. — Той отпи една глътка в памет на Менчу. — И така, избърсах отпечатъците от пръстите си с една кърпичка, и взех пепелника със себе си за всеки случай. Хвърлих го в една кофа за боклук, много далеч от жилището на Алваро. Знам, че не трябва да говоря така, принцесо, но за начинаещ съзнанието ми работеше по удивително престъпен начин. Преди да си тръгна, взех доклада, който Алваро беше приготвил за теб, и написах адреса на пишещата му машина.

— Взел си също и няколко от картичките, на които той си водеше бележки.

— Всъщност не. Това беше добро хрумване, но то дойде по-късно. Нямаше как да се върна за тях, затова си купих подобни от една книжарница. Но първо трябваше да направя план на партията, всеки ход трябваше да бъде съвършен. Освен това се постарах ти да получиш доклада. Беше много важно да знаеш всичко, каквото имаше да се знае за картината.

— Затова прибегна до жената с шлифера.

— Да. Сега е моментът да си призная нещо. Никога не съм обичал да нося женски дрехи, това не ме вълнува ни най-малко. Понякога, когато бях млад, го правех на шега, като на карнавал — но винаги сам, пред огледалото. — Сесар доби закачливия, доволен вид на човек, който си припомня нещо приятно. — Когато се наложи да ти изпратя плика, реших, че ще е забавно да си припомня старите времена. Всъщност това беше обикновен каприз — и донякъде предизвикателство, ако решим да си послужим с по-героични изрази. Исках да видя дали ще успея да заблудя хората с помощта на една истина — или поне частична истина. И така, отидох на пазар. Когато един изискан възрастен господин купува дамски шлифер, чанта, обувки с нисък ток, руса перука, рокля и чорапи, това не прави никакво впечатление, ако го прави, както трябва — в някой от универсалните магазини, когато са пълни с хора. Останалото постигнах с едно хубаво бръснене и грим. Грим, сега вече мога да си призная без смущение, вече имах. Нищо прекалено, разбира се. Само малко цвят тук-там. В куриерската служба никой не заподозря нищо. Трябва да кажа, че преживяването беше забавно… и поучително.

Сесар пусна една дълга, подчертано меланхолична въздишка. После лицето му се помрачи.

— Всъщност — поде той вече по-сериозно, — това беше, така да се каже, веселата част от историята. — Погледна внимателно Хулия, като че ли си подбираше думите за една по-сериозна, невидима публика, на която държеше да направи добро впечатление. — Трудното предстоеше тепърва. Трябваше да водя вас двамата към решението на загадката — това беше първата част от играта, а после и към втората — по-сериозната и по-заплетената. Проблемът се състоеше в това, че в очите на хората аз не разбирах нищо от шах. Трябваше да разучаваме заедно с теб, Хулия, загадката на картината, но ръцете ми бяха вързани, не можех да ти помагам. Беше ужасно. Не можех и да играя срещу себе си, имах нужда от противник. Затова ми се наложи да намеря за теб един Вергилий, който да те преведе през това приключение. Той беше последната фигура, която трябваше да поставя на дъската.

Сесар допи последната глътка и остави чашата на масата. После попи внимателно устните си с копринена кърпичка, която извади от ръкава на халата си. Накрая погледна Муньос и му се усмихна приятелски.

— Тогава се посъветвах с моя приятел, сеньор Сифуентес, директора на клуб „Капабланка“, и избрах вас, приятелю.

Муньос само кимна. Ако имаше свое мнение за оказаната му съмнителна чест, явно се въздържа да го изкаже.

— Не сте се съмнявали нито за миг, че ще спечеля, нали? — каза той тихо.