Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Вярвам ти.

— Радвам се. Защото само при това положение би могла да разбереш това, което се случи после. — Сесар раздрънка леда в чашата си, като че ли този шум стимулираше паметта му. — Когато ти си тръгна, се обадих на Алваро и се уговорихме да отида у тях по обяд. Отидох без всякакви лоши намерения. Признавам, че направо треперех от вълнение. Алваро ми разказа какво беше открил. Забелязах със задоволство, че не знае нищо за скрития надпис. Всичко вървеше блестящо, докато той не заговори за теб. Тогава, принцесо, атмосферата рязко се промени.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв.

— Искам да кажа, какво каза Алваро за мен?

Сесар се поразмърда на стола си, видимо смутен, преди да отговори с нежелание:

— Посещението ти му беше направило силно впечатление. Или поне така се разбираше от намеците му. Забелязах, че си събудила стари чувства по много опасен начин, и че Алваро няма нищо против предишните ви отношения да се възстановят. — Той замълча и се намръщи. — Хулия, ти просто не можеш да си представиш как се вбесих. Алваро беше съсипал две години от живота ти и сега аз седях там и го слушах как ми обяснява, че смята отново да се набърка, където не му е работа. Казах му съвсем недвусмислено да те остави на мира. Той ме изгледа, като че в очите му бях някакъв досаден стар педераст, и тогава се скарахме. Ще ти спестя подробностите, но не беше никак приятно. Обвини ме, че си пъхам носа, където не ми е работа.

— Прав е бил.

— Не, не беше. Ти означаваше толкова много за мен, Хулия. Повече от всичко друго на този свят.

— Не говори глупости. Никога не бих се върнала отново при Алваро.

— Не съм толкова сигурен. Знам какво означаваше за теб този нещастник. — Сесар се усмихна сухо в празното пространство, като че ли някъде там витаеше духът на обезвредения Алваро. — Докато се карахме, почувствах как старата ми омраза към него се надига отново. Просто ме удари в главата като онези пуншове с водка, които правиш понякога. Това, скъпа моя, беше омраза, която не бях изпитвал никога дотогава; сериозна, здрава омраза, прелестно средиземноморско чувство. Изправих се и мисля, че тогава изгубих контрол над себе си, защото го обсипах с епитети, от които би се засрамила всяка продавачка на рибния пазар — тях си ги пазя за специални случаи. Първоначално той беше само изненадан от избухването ми. А после запали лулата си и ми се изсмя в лицето. Каза, че вината за края на вашата връзка била моя. Че аз съм ти попречил да пораснеш истински. Че моето присъствие в твоя живот било нездраво и пораждало мании, подрязвало ти крилете. „Най-лошото от всичко е — каза той с обидна усмивка, — че дълбоко в себе си тя е влюбена във вас, защото символизирате бащата, когото е изгубила толкова рано… Затова сега е така объркана.“ После пъхна ръка в джоба си, продължи да пуши с лулата и ме погледна през дима. „Вашата връзка — продължи той — е ни повече, ни по-малко случай на неконсумиран инцест. Добре, че сте хомосексуалист.“

Хулия затвори очи. Последните думи на Сесар увиснаха във въздуха. Той замълча. Когато, смутена и объркана, тя събра сили да го погледне отново, той сви рамене, като че ли не носеше отговорност за това, което предстоеше да разкаже.

— С тези думи, принцесо, Алваро подписа смъртната си присъда. Продължи да пуши, седнал на стола срещу мен, но всъщност беше вече мъртъв. Не заради това, което каза — в края на краищата и той имаше право на мнение като всеки, — а заради това, което разкри, и което аз не подозирах у себе си. Имах чувството, че е дръпнал завеса, която години наред ме е отделяла от действителността. Може би тъкмо защото това бяха убеждения, които съм държал заключени в най-тъмното ъгълче на съзнанието си и не съм си позволявал никога да ги погледна на светлината на разума и логиката.

Сесар замълча, като че ли бе изгубил нишката на мисълта си, и погледна колебливо към Хулия и Муньос. Накрая, с двусмислена усмивка, едновременно плаха и перверзна, той вдигна чашата към устните си и отпи малко джин.

— Обзе ме моментно вдъхновение. А веднага след това — чудо на чудесата — видях и целия план, така, както става в приказките. Дотогава всички откъслечни съставки блуждаеха около мен, но сега намериха точното си място и смисъл. Алваро, ти, аз, картината. Всичко говореше на сенчестата част на душата ми, на далечните екове, забравените чувства, спящите страсти. Само за няколко секунди видях всичко пред себе си като на гигантска шахматна дъска, на която всеки човек, всяка идея, всяко положение намериха своя символ в някоя шахматна фигура, намираща се на определено място във времето и пространството. Това беше Играта с главно „И“, голямата игра на моя живот — а също и на твоя. Всичко имаше тук, принцесо — шах, приключения, любов, живот и смърт. И в края на играта стоеше ти — свободна от всички и всичко, прекрасна и съвършена, и се оглеждаше в светлото огледало на зрелостта. Налагаше се да играеш шах, Хулия, в това бях сигурен. Ти трябваше да убиеш всички нас, — един по един, за да бъдеш най-сетне свободна.