Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Хулия го гледаше невярващо.

— Много се радвам, че се разбирате толкова добре — отбеляза тя саркастично. — Предлагам после да излезем да пием по едно, да се тупаме по раменете и да си обясняваме взаимно колко весело сме си изкарали последните седмици. — Тръсна глава в опит да се върне към действителността. — Невероятно. Имам чувството, че ви преча.

Сесар я изгледа с болезнена нежност.

— Има неща, които ти не можеш да разбереш, принцесо.

— Не ме наричай „принцесо“! Освен това имаш грешка. Разбирам всичко отлично. А сега е мой ред да задам един въпрос. Какво щеше да направиш онази сутрин на Растро, ако не бях забелязала празния спрей и картичката? Ако просто бях влязла в колата, която ти беше превърнал в бомба, и бях запалила мотора?

— Това е смешно! — Сесар беше видимо засегнат. — Никога нямаше да го позволя.

— Дори с риск да се издадеш?

— Разбира се. Знаеш много добре, че е така. Муньос ти го каза преди малко. Нито за миг не си била в опасност. Онази сутрин всичко беше запланувано до най-малката подробност, бях си подготвил костюма, скрит в една малка стаичка с два изхода, която бях наел за склад; уговорката ми с търговеца на антики си беше съвсем истинска, но приключих разговора за няколко минути… Преоблякох се светкавично, излязох на уличката, справих се с гумата, оставих картичката и поставих празната аерозолна опаковка на капака. После се поспрях пред продавачката на икони, за да съм сигурен, че после ще си спомни за мен, върнах се в склада, смених си отново дрехите, свалих грима и излязох, за да отида на срещата ни в кафенето. Трябва да признаеш, че бях разчел времето безукорно.

— Безукорно до гадост.

Сесар я погледна с упрек.

— Не ставай груба, принцесо. — Неприязненото му изражение беше удивително искрено. — Употребата на такива думи няма да ни доведе доникъде.

— И защо трябваше да полагаш такива усилия, само и само за да ме изплашиш до смърт?

— Но това беше приключение, не е ли така? Налагаше се в атмосферата да има усещане за близка опасност. Можеш ли да си представиш приключение, в което никой не изпитва страх? Вече не можех да ти разказвам историите, които толкова те вълнуваха като дете, затова съчиних най-забележителното приключение, което можех да си представя. Приключение, което да не забравиш до края на живота си.

— Можеш да си уверен в това.

— Значи съм постигнал целта си. Битката между загадката и разума, унищожението на призраците, които те държаха в плен. Не е лошо, а? Особено като прибавим към това и откритието, че Доброто и Злото не са така строго обособени, както черните и белите полета на шахматната дъска. — Той погледна Муньос, после се усмихна загадъчно, сякаш мислеше за някаква тяхна обща тайна. — Всички полета са сиви, мила моя, оцветени от съзнанието за Злото, което постепенно добиваме в резултат на натрупания опит, съзнание колко стерилно и несправедливо може да бъде понякога това, което определяме като Добро. Помниш ли Сетембрини, героят от „Вълшебната планина“, на когото толкова се възхищавах? Той казваше, че Злото е блестящото оръжие на разума срещу силите на мрака и грозотата.

Хулия наблюдаваше внимателно лицето на Сесар. На моменти й се струваше, че говори само едната му половина — видимата или тази в сянката, а другата просто присъства. Не можеше да разбере коя от двете половини е истинската.

— Онази сутрин, когато нападнахме заедно синия форд, наистина те обичах, Сесар.

Тя се обръщаше инстинктивно към осветената част на лицето му, но отговорът като че дойде от другата, потънала в сенките.

— Знам, че ме обичаше. И това оправдава всичко. Аз също нямах представа какво прави тази кола там. Бях не по-малко заинтригуван от теб. Може би дори повече, по разбираеми причини. — Той леко поклати глава. — Трябва да ти кажа, че изминаването на онези няколко метра — ти с пистолета, а аз с онзи ръжен, и нападението срещу онези двама идиоти, преди да разберем, че са хора на инспектор Фейхо — беше действително фантастично преживяване. Наблюдавах те как вървиш право към врага, със свити вежди и стиснати зъби, смела и страховита като отмъстителна фурия. Освен че се вълнувах, искрено се гордеех с теб. Казах си, че наистина си жена с характер. Ако беше друг човек, слаб и неуверен, никога не бих те подложил на такова изпитание. Но аз бях уверен, че ще излезеш от него като нов човек, още по-силна и непоколебима.

— Не ти ли се струва, че цената е малко височка? Алваро, Менчу… самият ти.