Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

На това безмилостно, студено черно-бяло поле нямаше място за почетна загуба. Поражението унищожаваше всичко, не само победения, но и неговото въображение, мечтите му, самочувствието му. Момчето в сивото сако се подпря с лакът на масата, подпря челото си в длани и притвори очи, заслушано в звъна на оръжия, който заглъхваше постепенно, докато сенките нахлуваха в долината. „Никога вече“ — каза си той. Също както победените от Рим гали отказвали да говорят за поражението си, така и той през остатъка от живота си щеше да отказва да си спомня стерилната победа на своя противник. Никога вече нямаше да играе шах. А ако имаше късмет, щеше да успее и да изтрие всичко, свързано с него, от паметта си, както са били изтрити имената на мъртвите фараони.

Противникът, съдията и публиката очакваха следващия му ход със зле прикривано нетърпение. Партията се беше проточила прекалено дълго. Момчето хвърли последен поглед на своя обсаден цар, и с тъжно усещане за споделена самота, реши, че му остава да извърши едно последно милостиво дело и да му позволи достойна смърт от собствена ръка, вместо да бъде подритван като бягащо куче. Протегна ръка, с безкрайна нежност взе победения цар и го положи да легне върху празното поле.

Когато тихият глас на Сесар замлъкна, той се усмихна разсеяно и бавно отклони очи от някакво неопределено място в стаята, за да ги спре върху фигурките от слонова кост, подредени на масата. После сви рамене, сякаш казваше: „Какво пък, никой не може да избира миналото си“.

— Никога не си ми разказвал за това. — Хулия имаше чувството, че гласът й прозвуча като досадно смущение на тишината.

Сесар помълча, преди да й отговори. Светлината от лампата с пергаментов абажур падаше само върху половината му лице, другата половина оставаше в сянка. Този светлинен ефект подчертаваше бръчките около очите и устата му, аристократичния му профил, фините линии на носа и брадичката — приличаше на лице, изсечено върху старинна монета.

— Трудно можех да говоря с теб за нещо несъществуващо — каза той тихо. Очите му се спряха върху нея, или може би това беше просто притъпеният им отблясък в полусенките. — В продължение на четиридесет години се стараех да се убедя, че нещата стоят така. — В тона му се забелязваше насмешка, насочена несъмнено към него самия. — Никога не играх шах след този ден, дори не и сам. Нито веднъж.

Хулия поклати глава. Не можеше да повярва.

— Ти си болен.

Сесар се изсмя кратко и невесело.

— Разочароваш ме, принцесо. Надявах се, че поне ти няма да си служиш с изтъркани фрази. — Той погледна замислено цигарето от слонова кост. — Уверявам те, че съм изцяло с ума си. Как иначе бих могъл да изградя до последния детайл цялата тази очарователна история?

— Очарователна ли? — Хулия го изгледа невярващо. — Става дума за Алваро и Менчу… Очарователна история? — Тя потръпна от ужас и отвращение. — За Бога! Съзнаваш ли какво говориш?

Сесар я изгледа без никакъв признак на вълнение, после се обърна към Муньос, сякаш търсеше подкрепа.

— Съществуват някои… естетически аспекти — каза той, — има някои извънредно оригинални фактори, които не могат да бъдат подминати с безразличие. Шахматната дъска не е само черно-бяла. Съществуват по-висши нива, от които можеш да наблюдаваш събитията. Обективни нива. — Внезапно в погледа му се появи искрена болка. — Мислех, че и двамата сте осъзнали това.

— Разбирам какво искате да кажете — отбеляза Муньос. Той изобщо не беше помръднал от мястото, на което стоеше, дори не бе извадил ръце от джобовете на измачкания си шлифер. Неопределимата, далечна усмивка отново плуваше в ъгълчето на устата му.

— О, така ли? — възкликна Хулия. — И какво е това, което разбирате ?

Сви възмутено юмруци, задъхана като животно в края на дълго препускане. Но Муньос не реагира на думите й и тя забеляза, че Сесар му хвърли поглед, изпълнен с безмълвна благодарност.

— Прав бях, че се спрях на вас — каза той. — Радвам се, че го направих.

Муньос не отговори, само се озърна. Бавно местеше поглед от картина на картина, после по мебелите, предметите в салона, и после кимна, като че бе стигнал до някакъв загадъчен извод. После посочи с брадичка Хулия.