Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Още не сте ми казали — явно му беше трудно да възстанови тона, с който преди се обръщаше към шахматиста, — как поставихте капана, благодарение на който вашите индуктивни теории най-сетне съвпаднаха с фактите. Защо дойдохте тук с Хулия тази вечер, а не снощи например?

— Защото вчера вие за втори път отказахте да вземете бялата дама. Освен това до днес следобед не бях открил това, което търсех: една подвързана годишнина на шахматно списание — четвърто тримесечие, 1945 година. В него има снимка на финалистите на шахматен турнир за юноши — и вие сте там, Сесар, името и презимето ви са на следващата страница. Най-много ме учудва, че не сте станали победител. Учудва ме и това, че по-късно никъде не се споменава името ви като шахматист. Явно никога вече не сте играли пред публика.

— Аз не разбирам и друго — намеси се Хулия. — По-точно, още нещо, освен многото други неща, които не разбирам в цялата тази лудост. Познавам те, откак се помня, Сесар. Израснах до теб и мислех, че познавам всяка частица от живота ти. Но ти никога не си говорил за шах. Защо?

— Това е дълга история.

— Ние имаме време — каза Муньос.

Играеше се последната партия от турнира, на дъската бяха останали само няколко фигури. Срещу издигнатата платформа, на която играеха финалистите, няколко зрители следяха ходовете, които съдията изписваше на голяма дъска на стената, окачена между портрет на генерал Франко и един календар. Датата беше 12 октомври 1945. Под дъската се намираше масата, на която беше поставена лъскавата сребърна купа, предназначена за победителя.

Момчето в сивото сако опипваше нервно възела на вратовръзката си и гледаше отчаяно към черните фигури. Последните няколко хода от методичната, безмилостна игра на противника му го бяха притиснали в ъгъла. Не че тактиката на белите беше толкова блестяща — всичко беше по-скоро въпрос на бавен напредък, основан на солидна първоначална защита — индийска защита на царя. Противникът беше постигнал предимство единствено благодарение на търпението си и на умението да се възползва от грешките на човека срещу него. Играта му беше лишена от въображение, тактиката му не допускаше и най-малкия риск и именно затова всеки опит на черните да атакуват царя му се разбиваше като в стена. Сега черните фигури бяха разпилени, не можеха да си помагат една на друга, не можеха дори да създадат достатъчно затруднения на двете бели пешки, които напредваха една след друга и скоро поне едната щеше да стане дама.

Очите на момчето в сивото сако бяха помътнели от умора и срам. Съзнанието, че играе по-добре, по-смело, по-блестящо от противника си, не можеше да го утеши при мисълта за неизбежната загуба. Огненото му, екстравагантно въображение на петнадесетгодишно момче, извънредната чувствителност и забележителната яснота на мисълта, дори тази почти физическа наслада, която изпитваше, когато местеше фигурите от лакирано дърво по дъската, когато създаваше по черно-бялата й повърхност фина мрежа от ходове, която според него се отличаваше с почти съвършена красота и хармония — всичко това сега беше осакатено, омърсено от грубото задоволство и презрението, изписано на лицето на противника му, дръвник с жълтеникава кожа, малки очи и груби черти, чиято единствена стратегия се състоеше в това да чака благоразумно, като паяк в мрежата си, стратегия на неописуем страхливец.

„Значи това също е шах“ — мислеше момчето, което играеше с черните фигури. При окончателния анализ шахът беше и унижението на незаслужената загуба, когато наградата отиваше в ръцете на този, който никога не рискува. Точно това изпитваше той в момента — играеше една партия, която не бе просто поредица от глупави ходове, а огледало на самия живот, на плътта и кръвта, живота и смъртта, героизма и жертвоготовността. Също като гордите френски рицари при Креси, избити до крак насред своята пирова победа от уелските стрелци на английския крал, той бе наблюдавал атаките на своите конници и офицери, смелите им ходове, блестящи като удар с меч, да се разбиват един след друг, героични, но безсмислени, във флегматичната неподвижност на противника. И онази омразна фигура — белият цар, отвъд непробиваемата преграда от плебеите пешки, наблюдаваше от сигурно място, също така презрително, както и играчът с белите фигури, смущението и безсилието на самотния черен цар, неспособен да помогне на малкото оцелели верни пешки, които водеха своята безнадеждна битка, в отговор на мъчителната заповед „Спасявайте се кой както може!“.