Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Сесар беше побледнял и стоеше напълно неподвижен. За първи път през живота си Хулия го виждаше вкаменен от изненада. После, след няколко мига, които й се сториха цяла вечност, изпълнени само с тиктакането на стенния часовник, отмерващ изтичащото мълчание, Сесар се съвзе дотолкова, че успя да се усмихне слабо, само с ъгълчето на безкръвните си устни. Но това беше механична усмивка, опит да се изправи лице в лице с безмилостната дисекция на собствената му личност, която Муньос му хвърли в лицето като предизвикателство за дуел.

— Разкажете ми нещо за офицера — каза той пресипнало.

— Щом искате, ще разкажа — очите на Муньос светеха с решителен блясък, като пред ход на дъската. Сега си връщаше на противника за всички съмнения и колебания, които другият бе предизвикал у него, това беше професионалното му отмъщение. Когато осъзна това, Хулия разбра, че на даден етап от партията Муньос е бил убеден, че ще загуби. — Офицерът, със способността си да се движи по дълги диагонали — каза той, — е тъкмо тази шахматна фигура, която най-лесно може да се вземе за въплъщение на хомосексуалността. Да, вие сте си възложили още една великолепна роля — тази на офицера закрилник на беззащитната бяла дама, офицерът, който накрая, в момент на отчаяно решение, заплануван още от началото на партията, нанася смъртен удар на собствената си неясна личност и дава на обожаваната бяла дама ужасяващ, но майсторски поднесен урок. Този образ се оформи постепенно пред мен, докато бавно сглобявах идеите си. Но вие не играехте шах. Първоначално това беше пречка да съсредоточа подозренията си върху вас. И дори когато бях почти напълно сигурен, това ме объркваше. Планът на партията беше прекалено перфектен за обикновен играч, а беше абсолютно немислимо да е съставен от аматьор. Всъщност това продължава да ме безпокои.

— Всяко нещо има своето обяснение — заяви Сесар. — Но аз нямах намерение да ви прекъсвам, драги. Продължавайте.

— Няма кой знае какво повече за казване. Поне не тук и тази вечер. Алваро Ортега е бил убит от някой, когото вероятно е познавал, но все пак не можех да бъда съвсем сигурен в това. Затова пък Менчу Рок никога не би отворила вратата на непознат, особено при положението, описано по-късно от Макс. Онази вечер, в кафенето, вие казахте, че вече почти не са останали заподозрени, и бяхте прав. Реших да приложа аналитичен подход, да елиминирам на етапи. Лола Белмонте не беше тайнственият ми противник; разбрах това още в мига, в който я видях. Не можеше да бъде и съпругът й. Що се отнася до дон Мануел Белмонте, неговите музикални парадокси ме накараха доста да се замисля… Но човекът, когото търсех, трябваше да бъде неуравновесен. Освен това шахматната страна на личността му, ако мога да се изразя така, не беше на нужната висота. Освен това той е инвалид, което изключва възможността да е упражнил насилие над Алваро и Менчу. Обмислих възможен съюз на чичото и племенницата, имайки предвид русата жена с шлифера, но и този вариант не издържаше на анализ: защо биха искали да откраднат нещо, което и без това им принадлежеше? Що се отнася до Монтегрифо, поразпитах тук-там, и съм убеден, че не е помирисвал шахматна дъска. Да не говорим за това, че тъкмо на него Менчу най-малко би отворила вратата онази сутрин.

— Оставах само аз.

— Както знаете, като изключим невъзможните варианти, това, което остава, колкото и да е невероятно, е истината.

— Разбира се, че знам, драги. Моите поздравления. Радвам се да видя, че не съм се заблудил в преценката си.

— Затова избрахте мен, нали? Знаели сте, че ще победя. Искали сте да бъдете победен.

Любезната усмивка на Сесар подсказваше, че това сега няма значение.

— Действително се надявах да бъда победен. Обърнах се към вас, защото Хулия имаше нужда от сигурен водач при слизането си в Ада… Защото аз трябваше да се съсредоточа само върху ролята на Сатаната. Тя имаше нужда от приятел. И аз й дадох вас.

Очите на Хулия блеснаха. В гласа й звънна метална нотка.

— Ти не си играеше на Сатана, а на Бог. Правеше добро, причиняваше зло, присъждаше смърт или живот.

— Това беше твоя игра, Хулия.

— Лъжеш. Играта си беше твоя. Аз бях само предлог.

Сесар я погледна с упрек.

— Нищо не си разбрала, скъпа моя. Но това вече няма значение. Погледни в някое огледало и ще се съгласиш с мен.

— Запази огледалата за себе си, Сесар.

Той беше искрено наскърбен, гледаше като ритнато куче или несправедливо обвинено дете. Немият укор, преливащ от абсурдна привързаност, постепенно избледня в очите му, и всичко, което остана, беше замислен, почти разплакан поглед, зареян в пространството. Сесар вдигна бавно глава и отново погледна Муньос.