Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Струва ми се, че тя заслужава да узнае цялата история.

— Вие също, драги — каза Сесар.

— Така е. Но аз съм тук единствено в ролята на свидетел.

В тона му нямаше нито упрек, нито заплаха. Като че ли шахматистът поддържаше някакъв абсурден неутралитет. „Невъзможен неутралитет — каза си Хулия, — защото рано или късно думите ще се изчерпят и ще се наложи да вземем решение.“ Но, зашеметена от чувството за нереалност, от което не можеше да се отърси, тя знаеше, че този момент още не е настъпил.

— Да започваме тогава — каза тя. Едва сега, когато чу гласа си, установи с облекчение, че си възвръща загубеното самообладание. Погледна остро Сесар и допълни: — Разкажи ни за Алваро.

Сесар кимна.

— Да, Алваро — повтори той тихо. — Но може би първо трябва да кажа нещо за картината — по лицето му премина сянка на раздразнение, като че ли осъзнаваше, че е нарушил изискванията на елементарната учтивост. — Не ви попитах не искате ли да пиете нещо… направо непростимо. Какво мога да ви предложа?

Никой не отговори. Сесар тръгна към старата дъбова ракла, в която държеше напитките.

— За първи път видях картината в твоя апартамент, Хулия. Помниш ли? Бяха я докарали преди няколко часа, и ти се държеше като дете с нова играчка. Гледах те в продължение на цял час, докато ти я разучаваше в подробности и ми обясняваше техниките, с които смяташе да я превърнеш в най-прекрасното нещо, което някога е излизало от ателието ти — докато говореше, Сесар взе висока и тясна чаша от скъп гравиран кристал и я напълни с лед, джин и лимонов сок. — Учудих се, че те виждам толкова щастлива, принцесо, и да ти кажа истината, и аз се почувствах щастлив — обърна се отново към тях с чашата в ръка, отпи внимателно, вкусът на напитката явно го задоволи и той продължи: — Но това, което не ти казах тогава… Е, и сега ми е трудно да намеря думи. Ти се наслаждаваше на красотата на образа, на баланса на композицията, на цветовете и светлината. Аз също, но по други причини. Тази шахматна дъска, играчите и фигурите, дамата, която чете до прозореца, всичко това събуди ехо от спящата ми страст. Вярвах, че съм я забравил напълно, и почувствах завръщането й като гръм от ясно небе. Втресе ме, бях ужасен, като че ли бял доловил дъха на лудостта по лицето си.

Сесар замълча. Половината от устата му, осветена от лампата, се изви в лукава, интимна усмивка, като че ли изпитваше особено удоволствие да вкусва отново този спомен.

— Не ставаше дума просто за шах — продължи той, — а за едно дълбоко, лично усещане на играта като връзка между живота и смъртта, между мечтите и реалността. И докато ти, Хулия, говореше за лакове и пигменти, аз почти не те чувах, удивен от тръпката на наслада и фината болка, които разтърсваха тялото ми, както си седях до теб на канапето и виждах не това, което Питер Ван Хойс бе нарисувал върху дървената плоча, а това, което този човек, този гений, е имал предвид, когато е рисувал.

— И реши, че трябва да я имаш.

Сесар погледна Хулия с ироничен упрек.

— Не опростявай нещата, принцесо. — Той отпи от чашата си и я погледна, като че ли я молеше да прояви разбиране. — Внезапното ми решение бе по-скоро да дам пълна воля на страстта си. Човек не живее току-тъй толкова дълго, колкото съм живял аз. Несъмнено затова схванах незабавно не посланието, което, както разбрах по-късно, беше кодирано, а че картината крие някаква вълнуваща, ужасна загадка. Помисли си само: може би тази загадка щеше най-сетне да докаже правотата ми.

— Правота?

— Да. Светът не е толкова прост, колкото се опитват да ни внушат. Очертанията са колебливи, важни са детайлите. Нищо не е черно-бяло, злото може да е маска на доброта и красота, както и обратното, без едното задължително да изключва другото. Едно човешко същество може едновременно да обича и да предаде друго човешко същество, без това да намали действителните му чувства. Човек може да бъде баща, брат, син и любовник едновременно; едновременно жертва и палач… Можеш сама да си намериш достатъчно примери. Животът е едно несигурно приключение, което се развива сред пейзаж с размити очертания, чиито граници постоянно се менят, ограниченията са изкуствени, в него всеки момент нещо може да свърши, само за да започне отново, или да приключи внезапно, завинаги, за вечни времена, като отсечено с брадва. Единствената абсолютна, последователна, неоспорима и категорична реалност в живота е смъртта. Тук ние сме само една мигновено проблеснала светлинка между две вечни нощи, принцесо, и имаме извънредно малко време.