Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Какво общо има всичко това със смъртта на Алваро?

— Всяко нещо на този свят има нещо общо с всяко друго нещо. — Сесар вдигна ръка, за да помоли за търпение. — Освен това животът е поредица от събития, които са свързани едно с друго, независимо от това искаме ли да бъде така или не. — Той вдигна чашата си и се взря в съдържанието й, като че ли очакваше да открие там продължението на разсъжденията си. — Тогава — през същия този ден, Хулия — реших да открия всичко, свързано с тази картина. И първият човек, за когото се сетих, беше Алваро — както и ти самата. Никога не съм го харесвал — нито когато бяхте заедно, нито след това. Разликата е там, че никога не му простих, че те накара да страдаш така…

— Това си беше моя работа — намеси се Хулия, — не твоя.

— Грешиш. Беше и моя работа. За теб Алваро беше това, което аз никога не бих могъл да бъда. В известен смисъл… — той се поколеба, после се усмихна горчиво, — той беше мой съперник. Беше единственият мъж, съумял да те откъсне от мен.

— Между нас всичко беше свършено. Абсурдно е да свързваш двете неща.

— Не е чак толкова абсурдно. Но нека не изпадаме в подробности. Мразех го и толкова. Това, разбира се, не може да бъде причина да убиеш някого. Ако го считах за задоволителна причина, можеш да ми вярваш, че нямаше да чакам толкова време. Този наш свят на изкуствата и антикварните ценности е много ограничен. Алваро и аз бяхме работили заедно и преди; това беше просто неизбежно. Отношенията ни трудно биха могли да се нарекат приятелски, но парите и интересът са основа и на по-странни връзки. Доказателство е фактът, че ти самата отиде право при него, когато се изправи срещу загадката около твоя Ван Хойс. Така постъпих и аз и го помолих да напише фактография за картината. Не съм очаквал да го направи от любов към изкуството, разбира се. Предложих му съвсем прилична сума. Твоят бивш любим, Бог да го прости, винаги е обичал високите хонорари. Много високите.

— Защо не ми каза нищо за срещата ви?

— По много причини. Първо, защото не ми се искаше да влизаш отново в някакви отношения с него, пък били те и професионални. Човек никога не може да бъде сигурен дали под пепелта не е останал някой и друг въглен. Има и още нещо. За мен картината беше свързана с дълбоко лични преживявания. — Сесар посочи фигурките от слонова кост върху масичката за карти. — Беше свързана с една част от живота ми, от която се бях отрекъл завинаги, едно кътче от личността ми, до което не допусках никого, дори и теб, принцесо. Това би отворило вратата за теми, които не бих имал смелост да обсъждам с теб. — Той хвърли поглед към Муньос, който се държеше подчертано настрани от разговора. — Мисля, че нашият приятел би могъл да ти обясни по-подробно причините. Не е ли така? Шахът като проекция на личността, поражението като нарушение на либидото и други такива вълнуващо неясни неща за тези дълги, дълбоки диагонали през дъската, обичайни за офицерите. — Сесар плъзна език по ръба на чашата си и потръпна леко. — Да, да. Сигурен към, че старият Фройд би имал какво да каже по въпроса.

Той въздъхна в знак на почит към своите призраци, после бавно вдигна чаша, гледайки към Муньос.

— Все пак не разбирам — настоя Хулия — какво общо има всичко това с Алваро.

— Първоначално не кой знае колко много — призна Сесар. — Просто ми трябваше малък исторически поглед върху картината. Нещо, за което възнамерявах да му платя добре, както вече казах. Работата се заплете, когато и ти реши да се консултираш с него. Сам по себе си проблемът не беше сериозен. Защото Алваро, показвайки достойна за уважение професионална дискретност, не ти каза кой друг е проявил интерес към картината. Специално го бях помолил разговорът ни да остане в тайна.

— Не му ли се стори странно, че се интересуваш от картината зад гърба ми?

— Ни най-малко. Ако пък е мислел нещо такова, не го показа. Може да е мислел, че искам да те изненадам, като ти представя някакви непознати факти. А може и да е смятал, че искам да ти изиграя някакъв номер. — Сесар се замисли сериозно. — Като си помисля, заслужавало си е да го пречукам само за това.

— Той се опита да ме предупреди. Спомена, че този Ван Хойс е станал много популярен напоследък.

— Мошеник до край — отбеляза Сесар. — Като те е предупредил по този начин, си е измил ръцете пред теб, без обаче да нарушава обещанието си пред мен. Искал е да ни държи и двамата в настроение: да ми вземе парите, но същевременно и да не пропилее възможността да поднови миналогодишните нежности. — Той повдигна едната си вежда и се засмя. — Но аз ти разказвах за това, което се случи между мен и Алваро. — Антикварят отново се взря в чашата си. — Два дни след моя разговор с него ти дойде и ми разказа за скрития надпис. Опитах се да го прикрия, колкото можах, но новината ми подейства като токов удар. Потвърждаваше се предчувствието ми за някаква загадка. Знаех, че това ще увеличи стойността на картината, доколкото си спомням, ти го казах. Това, заедно с историята на картината и главните й герои, откриваше възможности, които тогава ми се сториха прекрасни: двамата с теб щяхме да са заемем с изследванията и да разрешим заедно загадката. Щеше да бъде като едно време, само че този път щяхме да бъдем по следите на истинско съкровище. А това щеше да означава и слава за теб, Хулия. Името ти щеше да се появи в специализираните списания, в книгите по история на изкуствата. Що се отнася до мен… нека кажем, че това ми стигаше. Но участието в тази игра бе за мен и голямо лично предизвикателство. Едно е сигурно — амбицията няма никакво участие в тази история. Вярваш ли ми?